Тайфуни с нежни имена

— Десет са… — произнася като в полусън Розмари.

Сетне взема предпазливо с два пръста един от камъните, оглежда го внимателно, вдига го към светлината и отново го поставя в кутията.

Приказката е свършила. Видението се е разсеяло.

— О, Пиер! — казва квартирантката ми вече е обичайния си тон. — Ако бях умряла от разрив на сърцето, вината щеше да бъде само ваша.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Това не са брилянти.

— А какво са?

— Това са точните копия на колекцията. Само че шлифовани от планински кристал.

Розмари с рязък жест затваря кутията и я отмества към мене. Жестът е достатъчно красноречив, за да питам „сигурна ли сте“.

— Някога колекцията е трябвало да фигурира на някаква изложба. И за да не стане жертва на някоя банда, гъркът поръчва на Грабер точно копие на оригиналните камъни. Затова и Грабер ме осведоми за съществуването на тия дубликати. Макар че те не могат да излъжат никого освен някой невежа…

— … като мене — допълвам.

И унило прибирам заместителите обратно в джоба.

Жената ме поглежда изпитателно. Сетне запитва с полуусмивка:

— Вие май наистина бяхте уверени, че са истински.

— Познахте — кимам.

— Просто съм слисана… — произнася тя като на себе си.

— Какво толкова има за слисване — забелязвам недоволно. — Аз не търгувам с брилянти. Ако се касаеше за сирене, бих могъл веднага да ви кажа дали е добро, или не. Но когато е за камъни…

— Слиса ме жестът ви — уточнява жената. — И ме слиса именно защото сте ги мислели за истински.

Тя машинално смачква цигарата, която от някое време гори на чиста загуба върху пепелника, отправя ми тъмния си поглед и произнася тихо:

— Дано не се лъжа, но с тия фалшиви брилянти вие така ме покъртихте, че…

— Оставете благодарностите за по-добри дни — прекъсвам я. — За дните, когато ще ви предложа истинските.

Сетне, сякаш ми е дошла внезапно някаква досадна мисъл, залепвам на лицето си израз на вътрешна борба и колебание.

— Не, боя се, че никога няма да ви предложа истинските. И за какво ви са те? За да ги отнесете на Грабер?

— О, Пиер! Не ми размътвайте съзнанието. Вие сте ужасен човек. Изкусител.

— Значи идеята да скроите номер на Грабер вече ви е спохождала?

— Колко пъти! Но това е много рисковано. Бижутерите, знаете, са също като масонска ложа. За какво са ми брилянтите, ако не мога да ги продам? А каква е гаранцията, че като ги продам, Грабер няма тутакси да научи и да се спусне подире ми?

— Това не е проблема — успокоявам я. — За всяко нещо си има начин. Обаче за всяко нещо си има и време. Осигурете си най-първо брилянтите, а после мислете за продажбата.

— А по кой начин вие си осигурихте тия, фалшивите? — сеща се тя ненадейно.

Един въпрос, който отдавна вече очаквам да ми бъде зададен и на който отвръщам нехайно:

— Една съвсем глупава история… Някой ден ще ви я разкажа.

— Значи така отвръщате на моята откровеност?

— Съвсем глупава история, уверявам ви. Но в нея липсват и за мене самия два-три елемента. И не мога да ви я разкажа, преди да проверя две-три неща.

— Вие не ми се доверявате, Пиер.

— За да ви доверя нещо, трябва сам предварително да го знам. Не е ли достатъчно, че се доверих да ви покажа тия камъни, макар и фалшиви. И колкото комично да звучи, намерих ги в каменната ваза в дъното на градината.

— Каменната ваза? — повтаря Розмари замислено.

Жената съобразява известно време, сетне лицето й светва:

— Тогава ясно е: неизвестният Хикс е изпратил на Гораноф заплашително послание, че ако не остави камъните в определен час на определено място — мястото, разбира се, е каменната ваза, ще бъде убит. Старецът, за да спечели време, е оставил дубликатите. Само че Хикс е разбрал, че са дубликати, и е изпълнил заплахата.

— А може би е задигнал и истинските камъни? — подхвърлям.

— Не може да ги е задигнал. Ако е успял да ги напипа, защо трябва да върши убийство? Гораноф не би имал кураж да прави оплакване, че са му откраднали нещо, което той сам някога е откраднал. А после, има и другото…

— Кое друго? — запитвам, понеже тя млъква.

— Ами това, че всички продължават да се въртят наоколо: Пенеф, Флора, оня от търга, без да смятаме Виолета, която може би не е тъй наивна, както изглежда. Ако брилянтите бяха изчезнали, можете да бъдете сигурни, че и тоя наплив щеше да изчезне. Те всички са в течение. Всички освен мене…

— Не се вайкайте — спирам я. — Инак ще ме предизвикате да ви ги намеря наистина тия брилянти.

— Не съм дотам нахална да искам такова нещо от вас. Единствено, което се осмелявам да искам, е приятелската ви помощ.

— В смисъл?

— Флора ви е хвърлила око, вулгарно казано.

— И вие ме пращате в обятията на Флора.

— Не казах това. И разчитам на добрия ви вкус. Но бихте могли да й обърнете малко внимание, да пофлиртувате, да я предразположите към разговор. Такива едри жени са чувствителни към комплиментите, понеже рядко ги получават… И не е изключено да се размекнат…

— Надявайте се.

— Във всеки случай бихте могли да я настроите за разговор. А понякога една дума може да разкрие много неща. Аз съм тъй безпомощна и тъй неосведомена, а Грабер смята, че бих могла с голи ръце да изпълнявам функциите на Второ бюро и на Скотланд Ярд, взети заедно…

— На ЦРУ и на ФБР — поправям я. — Говорете с по-съвременни изрази.

— Флора и Пенев навярно кроят нещо, а аз нямам и понятие. Може би се готвят да отвлекат нанейде Виолета и да преровят вилата или нещо друго от тоя род.

— Но вие вече се сдружихте с Виолета и сте в състояние да ги изпреварите.

— Така вие си мислите. Тя наистина ми се струва безпомощна и наивна, но тъкмо тия като нея са най-често мнителни и недоверчиви, защото съзнават, че могат да се превърнат в лека плячка. Не, с тия, безпомощните и наивните, трябва да се пипа внимателно…

— Особено когато се касае да ги лишиш от едно обременително наследство…

— Не бързайте да я окайвате. Тя си има доживотна рента и две къщи. Така че не бързайте да я окайвате. Смилете се по-добре над мене.