Тайфуни с нежни имена

Додето съдружникът ми в очакване на коктейла от раци изяснява пред нас една от любимите си теми, и по-точно тази за зверските убийства, дело на мафията, немкинята се навежда леко към мене и ми прошепва с безучастния си глас:

— Тази заран оня, Пенев, е бил убит.

— Кой го е убил? Как?

— Също както Горанов: с нож в гърба.

— Но вие, изглежда, не слушате какво говоря — промърморва с лек укор Бенато. — А аз ви казвам, че в наши дни тия убийства наистина взимат заплашителни размери…

Най-сетне раците идват, а подир тях и телешкото филе с макарони по италиански, зелената салата, плодовата салата, кафето и напръстникът коняк за облекчаване на храносмилането. Изобщо, ако се оставят настрана няколко счупени чаши и съборените прибори, обедът минава съвсем нормално не само за Бенато, но дори и за Флора, която въпреки преждевременната гибел на кварталния си познат явно не е загубила апетита.

— Да пием по още едно кафе — предлагам с надеждата да чуя тъкмо това, което чувам:

— Чудесна идея, но аз лично ще ставам. Напускам с мъка тази тъй приятна компания, но неотложна среща ме приканва да тръгвам.

Бенато не само ни напуска с мъка, а вече и с мъка говори, тъй като следобедната дремливост го е обхванала напълно и срещата с домашния креват наистина е съвсем неотложна. Отпращам го прочее, поръчвам на Феличе добавъчна порция кафе и запитвам:

— Кога го откриха?

— Откри го онази, Виолета, към единайсет. Прибира се, тръгва към кухнята и наскача право върху него, както бил проснат в антрето с един нож в гърба. И вероятно е бил убит минути преди това, защото Виолета е излязла чак към десет, за да иде до сладкарницата на Остринг.

— Между десет и единайсет — бързо действуват — промърморвам.

— Остави тия подробности на полицията, момчето ми. По-важно за нас е: чий е следващият ред.

— Уместен въпрос. Радвам се, че се сещаш за него.

— Какво радостно има тук?

— Така по-лесно ще разбереш ползата от сътрудничеството с мене.

— В случай, че играеш чиста игра — подхвърля Флора.

— За това не се безпокой. Безпокой се за друго: ти имаш опасни съперници, скъпа.

— Виждам го и без да го казваш. Надявам се все пак, че те са и твои съперници.

— Аз не се интересувам от…

Фразата остава недовършена, защото дамата ми е направила предупредителен знак за приближаването на келнера. А когато Феличе се отдалечава, разговорът взима друга насока:

— Какво, срещата уредена ли е?

— Тъкмо с това дойдох да те ощастливя.

Думите звучат с интонацията на доста мрачен хумор.

— Къде и кога.

— Точно в шест. Долу, на входа на асансьора. Предполагам, че знаеш къде е.

— Кой асансьор? Онзи при катедралата? — питам невинно.

— Именно. Не другия на Емпайър Стейтс Билдинг.

* * *

До шест часа е още далече. И понеже Флора е предпочела да остане да пазарува нещо на главната улица, аз потеглям с волвото към Остринг с намерение да науча някои допълнителни подробности за убийството от милата Розмари, която е винаги в течение на всичко.

Розмари обаче не е в къщи. Подир паметната нощ у Флора в отношенията ми с квартирантката е проникнала лека хладина. Съвсем лека и едва забележима, но все пак хладина.

— Имам впечатлението, че вие твърде присърце и прекалено самоотвержено се заехте с атаката на тая немкиня — бе забелязала наемателката ми, когато се бях прибрал на следната заран.

— Ако не ме лъже паметта, това е задачата, която вие сама ми поставихте — опитах се да се оправдая.

— Да, но не в тоя сексуален смисъл, в който вие, изглежда, сте я разбрали.

— Сексуален смисъл… Нека да не преувеличаваме — избъбрах примирително.

— Не мислете, че ревнувам. Просто боя се за вас. Човек винаги започва с някои такива дребни отклонения от нормалния вкус, една вулгарно голяма жена или нещо от тоя род. А после съвсем неусетно стига до тежките извращения.

— Нека да не преувеличаваме — повтарям. — Направих го само за вас.

— И какъв е резултатът? Не този, който интригува вас, а другият, който интересува мене.

— Ако смятате, че такава крепост като Флора може да бъде превзета за една нощ…

— И колко още нощи са ви нужни, за да овладеете напълно укреплението? Хиляда и една нощ? Или малко повече?

— Ирониите ви почват да стават безвкусни, мила. Не отричам, че това ми доставя известно удоволствие. Изглежда, все пак ме ревнувате.

— Не си правете илюзии. Напълно ми е безразлично. И ако ме е малко яд, то е, че през цялата тази нощ не сте се сетили изобщо за мене и за грижите ми.

— Не знам как да ви убедя, че за нищо друго не съм мислил.

— Само с факти, мили. Факти и нищо друго.

— Фактите засега са, че Флора наистина се интересува от брилянтите и затова е тук.

— Това не е трудно да се отгатне.

— И че зад Флора, също както и зад вас, се крие друг човек.

— Това го подозирах.

— И този друг човек е един немски търговец по име Макс Брунер.

— Търговец на какво?

— Не на брилянти. Но както знаете, брилянтите интересуват не само бижутерите. Иначе бижутерите нямаше кому да ги продават.

— Съвсем навреме ми го обяснихте. А какви са отношенията й с Пенев?

— По тази линия мисля, че можете да бъдете спокойна. Тя направо го нарече кретен.

— Това нищо не значи. Кретените затова са кретени, за да бъдат използувани от умните.

— Убеден съм, че тя вече не разчита на него. Не знам точната причина, обаче вече не разчита.

— А какво е отношението й към мене?

— Просто ви боготвори.

Продължихме още известно време в тоя тон, ала за да не се покаже съвсем неблагодарна, Розмари все пак призна, че сведенията ми не са без значение, и изрази надежда, че ще успея в най-близко време да изясня още някои подробности и изобщо да превзема напълно масивната крепост, без това да предполага непременно, че трябва да се катеря върху нея в буквалния смисъл на думата. Изобщо всичко завърши в доста примирителен тон. И все пак в отношенията ни се бе настанила някаква лека хладина. Съвсем лека, колкото да не заврим от жега.