Тайфуни с нежни имена

Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:

— Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Да. С хартия и плик.

Моето писмо е още по-късо:

„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“

Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:

— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.

— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.

Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.

— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.

Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.

— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.

Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.

Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.

И тъй, нещата се изясняват, поне що се отнася до снощната катастрофа. Не си разбрал дали те е познал… Е, сега вече го разбра, и то по най-болезнения начин. Болезнен за тебе и пакостен за задачата.

Две години по-рано Белев се занимаваше в Мюнхен с проучването на някои хора, свързани със „Свободна Европа“. Интересуваше го, разбира се, не „Свободна Европа“, а другата страна на монетата — ЦРУ. И очевидно тогава се е сблъсквал с Пенев. И очевидно Пенев го е видял и запомнил.

Естествено, това е чиста случайност — да следиш в пълна анонимност някакъв тип и тъкмо когато не трябва, да се сблъскаш с друг тип, който те познава. Подобна случайност може да връхлети всекиго и в туй отношение Белев няма никаква вина. Вината му е, че не се е държал възможно по-далече от Пенев. Разчитал е прекалено на професионалната си опитност и е тръгнал подире му. И тук на пътя му е изскочила една втора случайност, една вече трагична случайност и Пенев го е забелязал.

И какво като го е забелязал? Пенев навярно също не е вчерашен, така че най-логичното би било да даде вид, че не го е забелязал, да се направи на балама и да се опита да разбере кой точно и с какви намерения го следи. А вместо това само два дни по-късно той извършва покушение над преследвача си.

Съвсем нелепо. Но може би сам Пенев е бил под наблюдение. И може би именно тия, които са наблюдавали Пенев, са решили по свои съображения да премахнат непознатия брояч. И са го направили тутакси, след като са успели да открият дирите му. Което съвсем не е трудно в малък град като Берн и особено когато се касае до човек, дето сам се навира в опасната зона, и по-точно около вилата на Горанов.

Последната версия ми изглежда твърде неприятна, но за щастие и доста невероятна. Инцидентът на шосето не говори в нейна полза. Ако в случая бяха пипали опитни хора, решени да премахнат брояча, то Белев нямаше вече да е жив. Няколко куршума или дори един удар с френски ключ по темето и — свършено.

Мизансценът на злополуката при Лозана подсказва по-друга ситуация. Човекът в стария ситроен навярно е следвал Белев през целия ден с надеждата да издебне една среша или някакво друго действие от страна на Белев. А когато тая надежда се е оказала напразна и когато вече се е смрачило, непознатият е решил да притисне моя приятел и да го подтикне към признания. И с тази цел е препречил пътя му. Само че Белев не е бил наклонен да спре. Изобщо възникнала е тая позната игра, при която всеки от двамата партньори очаква, че другият ще се изплаши и ще отстъпи. А понеже и двамата не са отстъпили, карамболът се е състоял. И вероятно в тоя миг, уплашен от изскочилата зад завоя кола на оня с рошавите бакенбарди, Пенев, или който и да е там, е предпочел да напусне ситроена и да изчезне в мрака, вместо да пише показания.

Разбира се, аз не мога да знам какво точно е станало и съвсем не си въобразявам, че още преди да съм стигнал до рю дьо Рон, вече ще налучкам истината. Имам достатъчно свободно време за анализи и догадки — чак додето вариантът делта влезе в действие. Ако изобщо влезе в действие. И единственото, което знам със сигурност, то е, че наистина сме пъхнали ръка в дупката на змията. Защото, ако господин Лъжегоранов или господин Пенев си прекарваха времето само в редене на пасианси, Белев нямаше да стане жертва на автомобилна злополука. Крайните мерки дори и в света на шпионите се предприемат само в краен случай.

Излизам най-сетне от рю дьо Рон и хлътвам в първата срещната телефонна кабина. Набирам номера на Общинската болница в Лозана. Гласът на човека насреща е непознат. Споменавам името на пациента, за чието здраве се безпокоя, и чувам:

— Момент…

И малко по-късно:

— Кой се обажда?

Това е обаче вече друг глас и той ми е познат с лекия си полицейски акцент.

— Един негов приятел: мьосю Робер.

— Искате да го видите? Възможно е.

— Благодаря ви. Само че в момента съм възпрепятствуван. Затова…

— Ако сте възпрепяствуван, боя се, че по-късно изобщо няма да ви се отдаде възможност да го видите. Положението му е крайно тежко…

Напускам кабината си и се отправям към Пан дьо ла Машин, като се опитвам да преценя дали се касае до съвсем груба уловка, или до наистина скръбна новина. Професионално погледнато, би казал Любо, това в момента не се отнася до задачата ти. Професионално погледнато, брат ми, задачата ти е да бъдеш възможно по-далеч от Лозана и от Общинската болница.

Прекосявам моста и поемам по крайбрежната, този път в обратна посока и подтикван нетърпеливо от вятъра. Не е нужно да ме подтикваш, казвам му, и без тебе си знам работата. Оправям сметката си в хотела, намествам се зад волана на волвото и потеглям.

Един час по-късно гарирам колата в малка уличка на Лозана, купувам си от една будка плана на града и правя съответните издирвания. Сетне поемам пеша из улиците, които в по-голямата си част напомнят на женевската Гранд рю, ако не по теснотията, то поне по стръмния си наклон.

Минавам край фасадата на Общинската болница по насрещния тротоар с нехайните крачки на отегчен от безделие турист. Погледът ми лениво обхожда двата реда прозорци. Нищо.

Професионално погледнато, брат ми, ти вършиш глупости, мисля си. Подир което решавам да повторя глупостта, само че този път от обратната страна на сградата. Съответната улица е пуста, ако не смятаме група деца, връщащи се от училище. Дворът на болницата е ограден с желязна решетка и жив плет. Погледът ми без усилие прескача тия препятствия и се насочва към прозорците на зданието. И ето че на втория етаж, третия прозорец отляво, виждам интересен детайл: една омотана с бинт глава, чиито свободни от опаковка части, по-точно примигващите под рунтавите вежди очи и обемистият нос, са ми доста познати.

Сиромахът кой знае от колко време вече виси на тоя прозорец, за да даде знак, че е жив. В случай че изобщо някой се нуждае от подобен знак. Той машинално вдига ръка, готов да подскаже, че ме е познал, но тутакси я отпуска. Аз също навреме успявам да обуздая жеста си и бъркам в джоба, сякаш търся цигари.

Сетне с крачките на скучаещ турист отминавам нататък.

ВТОРА ГЛАВА

Ако съдбата ви е отредила да живеете в Берн и ако желаете да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите, трудно бихте могли да намерите по-подходящо място за целта от квартала на вилите отвъд Остринг.