Тайфуни с нежни имена

Такава е една от особеностите на Джовани, че докато говори, постоянно се обръща към вас с подобни въпроси, за да чуе мнението ви. Мнението ви, разбира се, не го интересува особено, но това е един ловък ораторски похват, за да се чувствувате в непрестанно напрежение при разговора, който всъщност най-често има формата на монолог.

Прочее, за да дам по-нататъшна зелена улица на монолога, налага се да потвърдя, че двеста милиарда тона е наистина колосално.

— И ето че този метеор гигант връхлита с бясна скорост земята и цопва в залива на Флорида. Добре все пак, че цопва там, защото ако бе паднал тук, сега в Швейцария нямаше да има Алпи, а дупка. Какъв ужас, а?

— Мисля, че не е чак толкова ужасно — възразявам меко. — Швейцарците са тъй ловки, та биха могли да скубят туристите и с помощта на дупка.

— Без съмнение, без съмнение — кима Бенато. — Но аз имам предвид не самата дупка, а страхотното сътресение. Какво ти сътресение! Това е било по-зловещо от хиляда атомни взрива… дотам, че даже полюсите са се изместили и океанът е залял цял континент. Представяте ли си?

— Опитвам се.

За да подкрепи хилавото ми въображение, Бенато ми сервира още няколко подробности около катастрофата с Атлантида, примесени с неизбежните „нали“, „какво ще кажете?“ и „давате ли си сметка?“ Подир което минава на следващото.

Следващото може да бъде злокобната смяна на земния климат, която според известни учени била предстояща, с неизбежните си последици: отпърво нов потоп, а подир туй нов ледников период. Или демографският взрив, чиито поразии били още по-страшни: в началото ще се храним с корени, а след това със себеподобните си (представяте ли си?). Или демоничните сили, дремещи под земната кора: като си помислиш само, че додето ние с вас тук си седим на Беренплац, някъде долу под краката ни клокочи огнената лава (а вие знаете, че едно нещо почне ли да клокочи, току-виж, че кипнало). Или възраждането на страшните средновековни епидемии, от които милиони хора мрат като мухи (давате ли си сметка?).

Отделна графа в репертоара на Джовани Бенато съставят военно-политическите катаклизми: китайската инвазия, водородната бомба, биологическото оръжие, а също и химическото. Това са най-любимите му теми, вероятно защото за тях разполага и с най-обилна информация. Но колкото да са любими, те не могат да изместят проблемите от третата и последна графа, към които Бенато изпитва едно почти лирическо увлечение: сюжетите на фантастичната литература, които моят спътник възприема, разбира се, като жива реалност. Тук видно място заемат такива мотиви като нашествията от други планети, митичното чудовище, подвизаващо се в шотландското езеро Лох Нес, исполинската Бяла акула, ужасният снежен човек, летящите чинни и не помня още какво.

Колкото и да е погълнат от обратите на разговора монолог, Бенато не забравя от време на време да поглежда ръчния си часовник и никога не пропуска да оповести тъкмо навреме:

— Скъпи приятелю, часът е дванайсет. Какво ще кажете, ако прескочим да се подкрепим, преди още тази нещастна вселена да е рухнала над бедните ни глави?

Първия път приех предложението с ентусиазъм като новак, неподозиращ рисковете на авантюрата. По-късно вече се налагаше да го приемам от немай-къде, понеже се бе превърнало в традиция. А накрая просто свикнах.

Като споменавам за рискове, нямам предвид вероятността аз да платя сметката, понеже това не бе никакъв риск, а желязна неизбежност. Не съм и дотам дребнав да намеквам, че съдружникът се радваше на голям апетит, поради което и сметката бе голяма. Въпросът е, че както вече споменах, Бенато бе малко непохватен, така че движението с него из широкия свят беше доста обременително.

Италианецът бе твърде късоглед, което успяваше донейде да уравновеси посредством очилата в дебели рогови рамки. Но понеже за разсеяността още не са измислени очила, той непрестанно се блъскаше ту в един, ту в друг пешеходец, застъпваше крачещия пред него гражданин или улавяше подръка някой непознат, въобразявайки си, че това съм аз, неговият съдружник. Движението му по улицата вероятно би предизвиквало немалко ругатни, а понякога и епизодични плесници, ако не бе това негово невинно бебешко лице и маниерът му да ви се усмихва някак виновно, а също и любезните му „извинете, извинете“, които сипеше наоколо си и които обезоръжаваха потърпевшите.

Веднаж, когато ненадейно се сети, че е останал без цигари, и се запъти към магазинчето за тютюн, едва успях да го спра в последния миг, преди да бе проникнал в дюкяна направо през витрината. Друг път, навярно подтикван от глада, щеше да повтори номера с далеч по-огромната и дебела витрина на ресторанта.

— Такава голяма витрина още не ми се е случвало да счупвам — призна той, след като навреме го улових. — Минавал съм през някои по-малки, но през такава голяма — никога.

Имах чувството, че мълчаливо ме укорява, задето съм му попречил да завоюва един скромен рекорд в пробиването на витрини с гола глава.

Събитията в самия ресторант се развиваха в аналогична насока, тъй че от предпазливост винаги сядахме в ъгъла, дето сервираше Феличе, който в качеството си на сънародник бе принуден безропотно да понася малките странности на Бенато.

— Е, драги, какво ще ни препоръчаш? — запитваше приятелски Джовани, като разтваряше картата с менюто и обтягаше непринудено крака под масата, при което краката му безпогрешно се озоваваха в маншетите на моя панталон.

— Имаме великолепен пушен сомон… — подсказваше келнерът, готов от служебна добросъвестност да предложи най-скъпото.

— Пушен сомон… това наистина е идея… — мърмореше Бенато, като мърдаше нозе, усетил, че те са се омотали в нещо там, отдолу. — Въпросът е какво ще ни предложиш след сомона…

Най-сетне подир продължително събеседване менюто биваше определено заедно с придружаващото го питие и Феличе се отдалечаваше по посока на кухнята.

— Какви чудесни цветя — възклицаваше Бенато, като протягаше ръка към кристалната вазичка с едри карамфили.

В подобни случаи аз инстинктивно се поотдръпвах от масата, макар че вазичката не винаги се катурваше. Имаше и такива случаи, когато не се катурваше. Съдружникът измъкваше един карамфил, помирисваше го предпазливо и добавяше:

— Но на тоя свят, скъпи приятелю, дори и красотата е измамна. Навярно сте чували за ония страшни орхидеи, чийто аромат действува като смъртоносна отрова…

Отровите, естествени и лабораторни — това също бе една от любимите теми на Бенато и той се разсейваше известно време с нея, за да заглуши пристъпите на глада. Най-сетне Феличе донасяше рибата и Джовани се заемаше с яденето, додето набитото му око не прозреше някаква нередност:

— Кажи, Феличе, откъде дойде тази мода, пушеният сомон да се поднася с карамфили?

— Мисля, че карамфила вие сам го поставихте в чинията — опитваше се да възрази келнерът.

— Мислиш… Но не си сигурен… Е, добре, ще оставим въпроса висящ — махваше великодушно с ръка Бенато и събаряше чашата си.

Оттук нататък чак до края на обеда му предстоеше да изтърва многократно ту вилицата, ту ножа, ту някоя чаша, така че Феличе бе принуден да караули непрестанно край масата, готов всяка минута да донесе нов прибор. Най-големите рискове за околните се криеха обаче във второто ядене, което обикновено бе бифтек или котлет, следователно трябваше да се реже. А съдружникът действуваше с такъв замах, че отрязаното късче нерядко отхвръкваше далеч от чинията, било върху покривката на масата, било върху собствения ви костюм. Имаше и моменти, когато отхвръкваше не отрязаното късче, а целият котлет, който веднъж при подобен случай се пльосна в скута на една дама, седнала на съседната маса. Добре все пак, че дамата предвидливо бе застлала скута си със салфетка.