Тайното учение

Неумолимостта на Кармата обаче в никакъв случай не бива да ни тласка към фатализъм. Фатализмът води до примирение и до бездействие, с което добавъчно отегчаваме съдбата си. А детерминизмът на закона, както вече се спомена, не изключва свободата на избор. Човек не може да отмени космическия закон, обаче може, съобразявайки се с особеностите му, да избере най-верния път за действие. Понякога проявите на възвишен устрем и себеотрицание са в състояние да ни освободят в една или друга степен от бремето на тежката карма.

По същата причина не следва да отминаваме с безучастие и страданията на околните, като се осланяме на разсъждението, че всеки сам си е виновен. По този въпрос Елена Рьорих забелязва: „Можем ли да твърдим, че положението, в което се е озовал човек, е изцяло негова карма? Ако започнем да разсъждаваме тъй, то скоро ще вземем да си отказваме помощ един на друг, обяснявайки отказа си с нежелание да се намесваме в чуждата карма. Има даже такива заблудени, които отказват помощ на ближния от страх да не усложнят своята лична карма. Но не ще ли бъде това проява на най-голяма себичност? Често, срещата с обременен човек е именно наша карма, и отказвайки му помощ, ние с това обременяваме себе си.“

Както се вижда, проявата на кармичния закон е сложна, и вместо да се опитваме да търсим нейното обяснение в миналото, което е практически невъзможно, по-добре е да съблюдаваме кармичния принцип с оглед на настоящето и на бъдещето, което е изцяло в наша власт. Човек не бива да работи за общото благо с оглед на по-късни награди и компенсации, но не следва и да забравя, че по силата на неотменимата причинност, компенсацията — в един или друг смисъл — е неизбежна.

„Как величествен е законът на Причинността! В него е заключен отговорът на всеки въпрос. Човешкият ум се смущава от въпроса за бедствията, но законът на Причинността води до закона на Карма. Човек негодува пред бедствията, но законът на Причинността му сочи последиците. Човек се изумява от странните нарушения на равновесието, но космическият закон призовава към Висшата Справедливост. Който духом се приобщава към закона на Причинността, той вече е приобщен към истината.“ (М.)

Навремето някои опоненти на Учението са забелязвали, че ако човек е имал минали съществувания, то той би трябвало да ги помни, а щом не ги помни, значи възгледът за прераждането е фикция. По този повод Блаватска съвсем Уместно запитва: А спомняме ли си своето съществуване през първите 18 месеца на детството? И ако не си го спомняме, означава ли това, че през тия 18 месеца не сме съществували?

Работа е там, че, както вече се отбеляза, личността в последна сметка умира, а се преражда само индивидуалността. Но с личността умира и физическият мозък, сиреч отпада и паметта, като негов атрибут. Как би могла тогава една нова личност с един нов мозък да си спомня за неща, останали в паметта на съвсем друга и отдавна мъртва личност?

Наистина миналите съществувания не отминават безследно. Те оставят своя отпечатък върху безсмъртното Его. Но духовното Его рядко бива съзнавано от своя проводник — личността. „Духовното Его може да действа, само когато личностното Его е парализирано“, пише Блаватска. В много редки мигновения на физическия или астрален план, се случва да бъдем озарени от нещо като спомен или реминисценция за нашия минал живот. Понякога даже обикновени хора пред даден факт или събитие изпитват странно и ненадейно усещане, че някога много отдавна вече са видели или преживели това. И единствено твърде напредналите в духовния си развой индивидуалности имат възможността наистина да познават предишните си съществувания.

Човек нерядко се чувства обременен дори от теглото на спомените, натрупани в един единствен живот. А какво би станало, ако бяхме обречени да носим със себе си и спомените от всички по-раншни? И каква полза от този страшен товар, щом нищо от миналото не може да бъде изменено и поправено? Учителят неведнъж предупреждава, че е безполезно и даже вредно да живеем с миналото и непрестанно да се озъртаме назад.

Вярно е, че от преживяното могат да се извличат поуки. Но хората най-малко затова се обръщат към него. Те просто вайкат по невъзвратимото, търсят там храна за носталгията си и в най-добрия случай изпитват някакви безполезни, никому ненужни угризения. Колкото до поуките, ние ги носим у нас — искаме или не искаме — там, в опита на нашето висше Его, ала бедата е, че личността рядко се вслушва в гласа на духовното Аз и често повтаря допуснатите по-рано грешки, макар отлично да съзнава, че това са грешки.

И тъй, Учението ни призовава да насочим вниманието си към настоящето и да оценяваме всяко действие в настоящето, с оглед на последиците, които то ще предизвика в бъдеще. По този начин, работейки за своето настояще, ние ще изграждаме и своето бъдеще.

VI

„Индивидуалността и себичността са като раждането и смъртта. Образуването на индивидуалността е зараждане на Нов Свят, докато себичността е като мъртвите вулкани на луната.“ (М.)

Първият ни контакт с Живата Етика нерядко предизвиква у нас настроение на потиснатост. Потиснатост не от принципите на Учението, а от съзнанието колко далеч сме самите ние от тях. Следващите реакции могат да бъдат различни. Някой ще си каже обезкуражен „това не е за мене“ и ще изостави книгата недочетена. Друг, по-експанзивен, ще реши „от утре започвам нов живот“, но понеже нов живот не се почва лесно, вероятно също скоро ще изразходва ентусиазма си. Трети не само ще стигне до края на книгата, а ще прочете и всички останали. Това ще му осигури самочувствието, че е усвоил Живата Етика, поне теоретически. Колкото до приложението, то ще бъде предоставено на ближния.

Вече се спомена, че нравственото съвършенство е трудно нещо и че никой не очаква от нас да го постигнем за една година или за един живот. Важното е да почнем, та дори с най-дребното и най-лекото. Важното е да излезем на пътя и да направим първите крачки. Важното е да осъзнаем недостатъците си, да си кажем, че повече не бива така и че ако е невъзможно да станем изведнъж ангели, то съвсем не е толкова трудно да се издигнем поне малко над това, което сме в момента. С две думи важното е да разберем, че всяко наше постижение, дори най-дребното, ще бъде нещо неизмеримо по-благородно от бездействието и примирението.

Първата пречка за осъществяването на каквато и да било промяна, е инерцията на всекидневието. Ние съзнателно или не, сме разграфили по определен начин своя делник: ходим в определени часове на определени места, срещаме се с едни и същи хора, разговаряме на едни и същи теми, дразним се по едни и същи поводи, мечтаем за едни и същи хипотетични или съвсем невероятни сполуки. Ако не се опитаме поне отчасти да нарушим този привичен регистър, едва ли ще изменим нещо в поведението и мисленето си, защото всяка обичайна постъпка ще ни води към следващата обичайна постъпка и всеки обичаен събеседник ще ни увлича към все същите обичайни разговори.

„Много дракони бдят, за да пречат на всеки напредък. Многоцветни са тези чудовища! Сред най-отвратителните ще бъде сивият дракон на всекидневието. Той се опитва да превърне дори най-висшето събеседване в празна, сива паяжина. Но хората умеят дори в делничността да запазят свежестта на обновлението. Хората всекидневно се мият и освежават преди следващия труд. Също тъй и духовното измиване не бива да става прашна вехтория. Малцина умеят да побеждават дракона на делничността…“

„Радостта се заражда от необичайността на усещанията. А Висшето Събеседване не може да стане обичайно. Скуката не е в Безпределността, но в човешката ограниченост.“