Тайното учение

Една от най-разпространените и най-узаконени прояви на себичността, това е собственическото чувство. Да бъдеш собственик се смята за съвсем порядъчно, а колкото по-едър собственик си, толкова по-порядъчен изглеждаш в очите на обществото, макар всекиму да е известно, че «своето» богатство често се постига чрез отнемане на чуждо имущество. И въпросът в случая не се свежда до съмнителните способи за трупане на материални блага, а до последиците от натрупването на цялата онази духовна нечистотия, която е неизбежен спътник на собственическото чувство.

Още в евангелието е казано — ако имаш две ризи, дай едната на ближния. Ние обаче не обичаме да си даваме ризите, даже когато разполагаме с повече от две. А в случай, че пожертваме някоя риза за бедняка, тя без друго ще бъде износена или демодирана. Изобщо ние обичаме да съчетаваме в благодеянията си чувството на облекчение, задето сме се отървали от нещо непотребно, с чувството на самодоволство, че сме се показали толкова добри.

Важното е не какво даваме, а как и защо го даваме. Дори някой да се откаже от цялото си имущество, ако той направи това с вътрешно чувство за съжаление или с пресметливата мисъл, че си осигурява по-добър живот «отвъд» — жестът му няма да има никакъв положителен ефект, напротив: към неприятните черти на благодетеля ще се прибави и лицемерието. Практиката на милостинята, усърдно поощрявана от църквата, понякога не е нищо повече от егоистичен порив да си осигурим божието снизхождение на ниска цена.

Учението не поставя изисквания да раздаваме имуществото, спечелено с честен труд и необходимо нарамите нас, нито да се отнасяме с презрение към полезната или красива вещ. Основното зло е не собствеността, а чувството за собственост. В този материален свят човек неизбежно ще притежава материални предмети и дори ще им се любува, в случай че са направени красиво и с вещина. Същественото е да не изпитваме робска привързаност към предметите, да знаем, че не можем да ги отнесем със себе си по пътя към Безпределността, да бъдем готови да се разделим без болка с тях, когато потрябва.

«Как различно протичат плановете на съграждането. Някога ние казвахме — отдай всичко. Сега отиваме по-далеч и говорим: вземете всичко, но не го смятайте за свое.»

Простият разум ще разбере, как е невъзможно да вземеш със себе си земните вещи. Но те са създадени с участието на духа и затуй не следва да бъдат пренебрегвани.“

„Как може да се отминат цветята на природата, но творенията на труда са също цветя на човечеството. Ако техният мирис и цвят е несъвършен, трябва да се съжалява.“ (М.)

И още:

„Не е леко да се придобие уважение към земното творчество и да се постигне освобождение от чувството за собственост. Този, който почувства величието на Безпределност-та, естествено ще разбере цялата несъизмеримост на призрачната собственост върху такова преходно място като Земята.“ (М.)

Чувството за собственост и особено неговите най-груби производни — алчността, сребролюбието, хищничеството — освен че са извор на непрестанни конфликти, грижи, страхове на физическия план, но пораждат и неимоверни страдания в астралния свят, където жаждата за притежание ще ни следва, а възможността да я задоволим ще ни бъде отнета.

Себичността е свързана и с един друг, колкото пакостен, толкова и общоразпространен недостатък — страхът. Ако анализираме изблиците на това чувство, не е трудно да открием, че то е свързано с мисълта за възможни обрати в нашите земни дела или за нашето физическо здраве, или за здравето на нашите близки, изобщо с възникването на някакви опасности на физическия план. С други думи и тук се сблъскваме с липса на съизмерност и с неразбиране на причинните връзки, при което второстепенното и производното се хипертрофира до степента на нещо съдбоносно. Това съвсем не означава, че не трябва да реагираме на възникналите неблагоприятни обстоятелства. Но тъкмо за да реагираме спокойно, а следователно и ефикасно, първото условие е да се освободим от страха:

„Помислете за туй — какво е опасност? Тъй наречената опасност не е нищо друго, освен страха за текущото ни състояние. Но ако знаем, че всяко състояние се твори от съзнанието, което е неотнимаемо, то не може да има никакъв телесен страх. Опасността, за която е тъй прието да се предупреждава, ще се разтвори от съзнанието. Затуй ръстът на съзнанието е най-съществената основа за движението напред. Вместо опасностите ще останат само препятствията, но те Ще бъдат само средство за развитие на енергията. Ако планината е съвсем гладка, то няма да се изкачите на върха. Благословени да бъдат камъните, разкъсващи обувките ни при възлизането! Тъй се утвърдете в отсъствието на опасност.“

„Нашият щит е в неуязвимостта. Всяко петно на страха е цел на вражеска стрела. Но измили тия позорни петна, ще станем нерушими като телата на далечните светове.“ (М.)

„Ние ще изгоним всеки страх. Ние ще разпилеем по вятъра всички разноцветни пера на страха. Сините пера на застиналия ужас, зелените пера на предателската тръпка, жълтите пера на тайното изплъзване, червените пера на лудото сърцебиене, белите пера на премълчаването, черните крила на падането в бездна. Трябва да се разкрива многообразието на страха, иначе нейде ще остане сивичкото перо на угодливото чуруликане или перушинката на припряната суета, а зад тях е същият идол на страха. Всяко крило на страха увлича надолу.“ (М.)

Лесно е да се каже… — ще помисли някой, прочел горните указания. Наистина, да се освободиш от страха е далеч по-трудно, отколкото да оставиш тютюна или да спреш да сквернословиш. При това, за разлика от множество недостатъци, към които хората са привързани, страхът е нещо, от което всеки охотно би се отърсил, стига да знае как. Учителят сам посочва, че не е достатъчно да си кажеш „аз не се боя“ или да си повтаряш „не ме е страх“, за да прогониш противното чувство:

„Освобождението от страха няма да се постигне от самоубеждението при всеки отделен случай; напротив, такива внушения само отблъскват чувството на страх навътре, за да се яви при най-близкия повод в целия си ужас. При това, ужасът ще нараства в съответствие с натиска на изкуственото внушение… Страхът може да бъде изкоренен с мерки на съпоставка.“ (М.)

И, на друго място:

„Краят на страха е в знанието.“ (М.)

Страхът е атавизъм от тъмната епоха на човешкото невежество. Той може да расте и да се развива единствено върху почвата на невежеството. Когато познаваме истинския характер на туй, което ни плаши и когато разбираме цялата му относителност в необятността на отсъденото ни безсмъртие, страхът изчезва, а причината му се смалява до реалните си размери на едно препятствие, изискващо от нас да напрегнем сили, за да го преодолеем. Препятствието наистина може да ни затрудни, но вече няма да ни плаши.

Естествено, понякога възникват заплахи или трудности, изглеждащи непреодолими. Ала това също е заблуда, идваща от старото мислене. Няма такива ситуации, от които да не може да се намери изход.

„Ако човек ви каже — направих всичко, което е по силите ми — не вярвайте, той се оправдава, но в същото време се и ограничава. Когато човек си въобрази, че всичко е изчерпано, именно тогава той губи ключа към спасителния изход. Често поради невежество или поради леност хората се отказват от най-добрите решения…“ (М.)