Текила и синьо дайкири

— Няма нужда, Омар — отвърна Стив. — Снощи го направих.

Виктория се опита да анализира това, което Стив й беше казал, но не се връзваше.

— Защо Пинки Любер го е грижа за иска на баща ти?

— Явно се страхува от нещо.

Седяха на черната дървена пейка, която приличаше на пейките по църквите, в коридора пред кабинета на съдия Алви Шуорц. Стив беше сложил Тами да седне помежду им, след като двама мъже с костюми мимоходом я бяха дръпнали за циците. Адвокати, които се занимаваха с дела за телесни повреди, реши Виктория. Застрахователните не бяха толкова нагли.

Стив се беше обадил на пристава — надут младеж, който щеше да е безработен, ако не беше роднина на съдия Шуорц по съребрена, а може и по кръвна линия. Разсилният носеше подложка с листове и — държеше да знае имената на всеки адвокат и свидетел, който щеше да се явява в залата на неговия прачичо. Стив услужливо каза имената им, като избра да нарече свидетелката си „Тами Степфорд“. Седнаха и зачакаха. Съдия Шуорц се бавеше — юридически термин за четене на сутрешния вестник, докато си пиеш кафето и си ядеш кифлата с мармалад.

— От какво го е страх Любер? — попита Виктория. — Излежал си е присъдата. Държавата не може нищо повече да му направи.

— Освен ако от иска през колегията не изскочи нещо ново.

— Каквото и да изскочи, вече ще е с изтекла давност.

Стив повдигна рамене и главата на Тами се плъзна от рамото му.

— Знам само, че Пинки много го е страх от иска ми.

— Каза ли на баща си за визитата му?

— Да. Баща ми каза, че Пинки имал пъп и на гърба. И ако се захвана с него, ще ме вържат на умряло муле, затънало в меласа. Или оборска тор, не помня кое от двете.

— Хърб още настоява да зарежеш иска, нали?

— Каза, че ако не го зарежа, ще ме махне от завещанието си.

— Силни думи.

— Да, ще загубя една прогнила баржа и колекция празни бутилки от бакарди.

— И какво ще правиш?

— Няма да се поддавам нито на заплахите на баща ми, нито на изнудването на Пинки. Пълна пара напред към делото, а Пинки Любер да върви по дяволите.

— Но ако Любер наистина може да ни помогне?

— Забрави. Няма да продам баща си.

— Хърб не иска пак да става адвокат. Може би трябва да го послушаш.

— Точно за това ти говорех, Вик. Прекалено близка си със семейство Грифин. Не можеш да бъдеш обективна.

— Аз ли? Няма да приемеш помощ по делото на чичо Грифин, защото трябва да докажеш нещо на баща си.

— Какво да доказвам?

— Че си добър колкото него.

— Не става дума за мен.

— Напротив. Ако си обективен, ще разбереш.

Повече никой не каза нито дума, дори и Тами.

Приставът беше извикал три други дела, чиито адвокати килимари обикновено му даваха пари за Коледа, Вси светии и Деня за подкуп на общински служители. Така че в десет часа съдружниците от „Соломон и Лорд“ още седяха на твърдата неудобна дървена пейка и Виктория се чудеше дали да каже на Стив за среднощното обаждане.

Накрая изплю камъчето:

— Кралицата се обади снощи.

— Цюрих или Йоханесбург?

— Катманду. Бият й инжекции от хипофизните жлези на планински кози. За подмладяване на кожата.

— Каза ли й за делото?

Виктория кимна.

— Беше шокирана. За пръв път от години някоя от нас споменаваше името на чичо Гриф и трябваше да й кажа, че е обвинен в убийство.

— Попита ли за Джуниър?

— Стотина пъти. Как изглежда, с какво се занимава, женен ли е.

— Още ли го смята за мъжа мечта?

— И „супер“. Каза, че Джуниър бил „готино“ хлапе, така че не била изненадана какъв е станал.

— И какъв е станал? Какво точно й каза?

— Нищо кой знае какво. — Ив основни линии беше вярно, реши тя. Не беше споделила противоречивите си чувства с Кралицата.

— Нейно височество ме мрази, нали? — полюбопитства Стив.

— Тя почти не те познава.

— Смята, че не съм достатъчно добър за теб.

— Всички родители смятат така за децата си.

— Без моя старец.

— Ако искаш да направиш по-добро впечатление на Кралицата, престани да обличаш онази фланелка всеки път.

— Коя фланелка?

— Не се прави на застрелян. Онази с надпис „Ако не друг, тогава майка ти.“

— Опитах се да бъда мил, но тя не хареса часовника, който й подарих.

— Ако беше истински „Картие“, а не менте, щеше да го обожава.

— Ако беше истински „Картие“, нямаше да мога да го купя от пиколото.

— Кралицата не те мрази, Стив. Просто винаги си ме е представяла с някой… — Как можеше да го каже? — … по-различен.

— Бял англосаксонски протестант, завършил Принстън, чийто баща притежава инвестиционна банка. Лятото Саутхемптън, зимата Аспен.

— Всъщност винаги си е мислела, че ще се омъжа за Джуниър.

Стив изпусна едно „О!“ и прегърна Тами през раменете.

— Започвам да виждам преимуществата на неодушевените партньори. Няма тъщи.

Виктория никога не беше споделяла с него някоя от по-хапливите забележки на майка й: „Честна дума, принцесо, не виждам какво виждаш в този преследвач на линейки.“

А сега Виктория реши да не казва на Стив и още нещо. Странната реакция на майка й при новината за чичо Гриф. Кралицата не попита нищо за делото. Виктория беше очаквала да я разпитва: Кой е мъртъв? Гриф ли го е направил? Колко лошо е бил ранен? Но тя не беше задала нито един от тези въпроси. Първата й реакция беше: „Какво каза Гриф за мен, скъпа?“

Като се замислеше обаче, това може би трябваше да се очаква. В крайна сметка егоцентризмът беше запазена марка на Кралицата, също като марковите й дрехи и фризурите й. Но въпросът не беше: „Попита ли за мен?“ По-скоро беше загрижена, разтревожена какво е казал. И после: „Гриф спомена ли нещо за баща ти?“

Отново не беше толкова важен въпросът, колкото тонът, с който беше зададен, разсъждаваше Виктория. Имаше ли нотка на страх? Сякаш Кралицата не искаше тя да говори за семейството с чичо Грифин. След всичките години на мълчание от какво толкова се страхуваше?

Виктория се замисли за тайните, които родителите криеха. И бащата на Стив, и майка й криеха нещо. Себе си ли искаха да предпазят, или децата си? Но нима всички не крием тайни от хората, които обичаме? В края на краищата, и тя не беше пряма със Стив и не му беше казала колко разклатена е връзката им.

От какво се страхувам?

Струваше й се, че е заобиколена от страхове.

Кралицата беше приключила разговора с още едно странно изказване, върху което Виктория още разсъждаваше.