Текила и синьо дайкири

— „Транс Глобал“.

— Точно така. „Транс Глобал“ в Сингапур.

— Няма такава компания. Измислих си името и той захапа стръвта.

Беше втрещена.

— Защо са ти тези евтини номера?

— Да видя дали лъже. А той лъжеше.

— Просто се съгласи с теб, за да смени темата. На кой му се говори за застраховки по време на вечеря?

— На адвокати, поели защитата по обвинение в убийство.

— Не е това! — Виктория го посочи с пръст. — Прие го много лично. Какво имаш срещу Джуниър?

— Освен факта, че му се иска да се гмурне в твоята…

— Не бъди груб, Стив. Просто ми кажи. Какво правиш? Какво общо има застрахователната компания с убийството на Бен Стъбс?

— Парче от мозайката, което не пасва. Стъбс е бил убит заради Океания. Щом като Джуниър лъже за застраховката на Океания, за какво друго лъже?

Аз смазвам колелата, хлапе!

18

— Моля, кажете си името за протокола — каза Стив.

— Питър Любер. — Дундакът в раиран костюм се обърна към София Ернандес, съдебната стенографка с гарвановочерна коса, чиито трикольорни нокти потракваха по клавишите на машината й. — Но ти можеш да ме наричаш Пинки, скъпа.

София извъртя очи, но като всяка добра съдебна стенографка запази блажена тишина. Беше свикнала мъжете да флиртуват с нея, включително и господин Стивън Соломон, с когото — преди Виктория — София се беше позабавлявала.

— Къде живеете, господин Любер? — попита Стив.

— Пентхаус 1–А, комплекс „Белведере“, Бол Харбър.

— А адресът на офиса ви?

— Предната седалка на линкълна ми, хлапе.

— Нямате офис?

— Поне в колата ми не мирише на боклукчийска кофа.

Пинки подуши шумно и направи физиономия. Намираха се в кантората на „Соломон и Лорд“, ако можеше да се нарече така бордеят на втория етаж. Въздухът беше натежал от мириса на гнила папая, който се носеше от контейнера за боклук под прозореца. Стив взимаше показанията на Любер във връзка с делото, което беше завел за реабилитирането на баща му.

— Опитайте да се придържате към отговора на въпросите — инструктира го Стив.

Пинки Любер дъвчеше незапалената си пура и гледаше втренчено Стив. Ядосан, че му бяха пратили призовка, ядосан, че трябваше да дава клетва; ядосан, че се налагаше да дава показания, и то такива, които щяха да разровят миналото му.

— Тогава да продължим с играта на думи, че трябва да стигна навреме за ежедневната серия в надбягванията.

— Какво работите, господин Любер?

— Консултант.

Любер беше водил достатъчно дела и знаеше, че умните свидетели отговарят колкото се може по-кратко. Изречение беше по-добре от параграф, една дума още по-добре от две.

— Можете ли да го опишете малко по-подробно? — попита Стив.

— Не.

Стив схвана намека. Нямаше да е като вадене на зъби. Ваденето на зъби беше прекалено лесно. Щеше да е като махане на камъни в жлъчката.

— Кажете ми имената на клиентите си.

Любер поклати глава.

— Поверително.

Стив се опитваше да му намекне на свой ред. Стига да можеше, щеше да му оплеска бизнеса. Без разрешително Пинки не можеше да упражнява занаята си в съдебната зала. Но той откри, че работата в кабинетите на общинските комисии и хилядите градски, щатски и правителствени агенции, е доста по-доходоносна. Ако имаш нужда от разрешително да развъртиш търговия на пристанището — коли под наем, магазин за подаръци или щанд за ядки — и искаш да избегнеш досадни усложнения като наддаване на конкуренцията, наемаш Пинки Любер, влиятелен гешефтаджия пар екселанс.

— В интерес на истината, господин Любер, вие сте посредник, нали?

— Вече ви казах. Консултант.

— Познавате много хора с власт?

— Доста време съм прекарал тук.

— Приятел сте с членове на комисии? Шефове на агенции? Съдии?

— Да, някои от тях дори ми пращат поздравителни картички за Ханука.

— Много сте скромен, господин Любер. Да кажем, че искам да опъна билбордове по 1–95. Мога ли да потърся помощта ви?

— Ако си умен, а ти не си.

— И какво точно ще направите, за да ми подсигурите билбордовете?

— Ще те запозная с някои хора и да се надяваме, че ще се харесате от пръв поглед.

— Значи сте сватовник?

— Смазвам колелата, хлапе.

— Смазвали ли сте колелата в Окръжния съд?

— Това са остарели новини. Вече съм си излежал присъдата. Какво общо има това с цената на борша?

В този миг вратата се отвори и Хърбърт Соломон влетя вътре, джапанките му шляпаха по пода при всяка крачка.

— Cessante causa cessat et effectus!*— Говореше като римски сенатор, но изглеждаше като дърт гларус в изпоцапаните с боя срязани дънки и риза с бордюр от ярки тропически цветя по края. — Прекрати и се въздържай, синко.

[* С отстраняване на причината изчезва и следствието (лат.). — Б.пр.]

— Пиян ли си, татко? — попита Стив.

— Уволнявам те като мой адвокат. — Хърбърт се обърна към Любер и кимна. — Пинки, добре изглеждаш.

— А ти изглеждаш като хавайска кука.

— Чу ли ме, синко? — попита Хърбърт. — Уволнявам те и оттеглям делото.

— Не можеш да ме уволниш — отвърна му Стив. — Нямаш право.

— Това е собственото ми дело, имам и още как!

— Завел съм го като гражданско дело от общ характер. Ти не си ищец. Народът на Флорида е.

— Гадно копеле! — каза баща му. — Мислиш, че това ще ти се размине?

— На теб ти се размина, когато съди онези мошеници от сервизите за поправка на ауспуси.

— Трябваше да се сетя, че нищо оригинално няма да ти хрумне. — Хърбърт се обърна към Любер. — Кажи как си, Пинки?

— Господи, татко! Това е човекът, който ти го вкара отзад.

— „Вкара отзад“ в кавички ли да го сложа? — попита София Ернандес, която продължаваше да стенографира.

— Спри да пишеш, скъпа — нареди Хърбърт и ръцете на София се стрелнаха нагоре, все едно беше пианистка в края на концерта.

— Аз ще кажа кога да спреш — протестира Стив.

— Да пиша или да не пиша? — попита София.

— Не пиши — отвърна Стив, — но само защото аз ти казвам да спреш.

Тя повдигна рамене и отвори чантата си, за да намери пилата за нокти.

— На „Нитролонг“ съм, как да съм, Хърб? — Любер се потупа по гърдите. Плюс „Нексиум“ за язвата. И цяло чекмедже хапчета за артрита. А ти?

— Добре се чувствам, Пинки. Не се оплаквам.

— Както казах и на момчето ти, по-добре е да си извън надпреварата. Но големият играч не ще да ме чуе.

— Стив винаги е бил труден случай.

— Татко, какво правиш?

— С Пинки сме извървели дълъг път.

Стив не можеше да повярва. Това беше човекът, торпилирал кариерата на баща му, а двамата се държаха като стари бойни другари. Още малко и щяха да почнат да разменят снимките на внуците си.

— Спечелил съм седемнайсет углавни дела пред твоя старец — каза Любер.

— Да, да, знам — отвърна Стив. — Също като „Делфините“.

— Но както Джон Шула обичаше да казва, повече помниш загубите. Никога няма да забравя съдебните заседатели от последното дело преди серията от победи. Като че ли бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански свободи. — Пинки се разсмя и тялото му се разтресе като надуваема топка. — Чернилките от Либърти Сити и чифути от Авентура.