Тримата шишковци

Той говореше с мъка. Отпущаше се все по-ниско и по-ниско и най-сетне легна върху дървения под на своята клетка. Той дишаше все по-често и по-често, разтворил широко уста, пълна с дълги жълти зъби.

— Ей сега ще умра. Знаех, че ще те видя преди смъртта си.

Той простря своята космата маймунска ръка. Търсеше нещо в тъмното. Зачу се звук, като че изтръгнаха гвоздей, и после страшната ръка се протегна през пръчките.

В ръката му имаше малка дъсчица.

— Вземи това. Там е записано всичко.

Суок скри дъсчицата.

— Просперо — продума тя тихо.

Отговор не последва.

Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.

— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!

Фенерът угасна.

Четвърта част. Оръжейният майстор Просперо

XI. Гибелта на сладкарското отделение

Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.

Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.

Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.

Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше жасминът.

— Дявол да го вземе!

Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една жасминова чашка.

Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.

Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.

— Откраднаха ми фенера!

— Някой влезе в менажерията!

— Крадци!

— Бунтовници!

Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.

Но нищо подозрително не откриха в менажерията.

Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.

Появата на огън и хора още повече разтревожи тази компания.

Гвардейците огледаха всички клетки.

Всичко беше в ред.

Дори фенерът, изтърван от Суок, те не намериха.

И изведнъж гвардеецът с разбития нос рече:

— Стой! — и повдигна високо факела.

Всички погледнаха нагоре. Там чернееше една зелена корона на дърво. Листата не мърдаха. Беше тиха нощ.

— Виждате ли? — попита страшно гвардеецът. Той разтърси факела.

— Да. Нещо розово…

— Мъничко…

— Кацнало е…

— Глупци! Знаете ли какво е това? Това е папагал. Той е излетял от клетката и е кацнал там, да го вземе дяволът!

Караулният гвардеец, който беше дал тревогата, засрамено мълчеше.

— Трябва да го свалим. Той е изпоплашил всички зверове.

— Вярно. Качи се, Вурм. Ти си най-младият от всички.

Оня, когото наричаха Вурм, се приближи до дървото. Той се колебаеше.

— Качи се и го смъкни за брадата.

Папагалът седеше неподвижно. Перата му розовееха в гъстия листак, осветен от факлите.

Вурм бутна шипката на челото си и се почеса по тила.

— Страх ме е. Папагалите хапят много силно.

— Глупак!

Вурм все пак се покатери на дървото. Но на половината от дънера той се спря, застоя се за секунда и после се плъзна долу.

— За нищо на света — рече той! — Това не е моя работа. Аз не умея да се сражавам с папагали.

Тъкмо тогава се разнесе нечий сърдит старчески глас. Някакъв човек, като шляпаше с чехлите си, бързаше от тъмнината към гвардейците.

— Не бива да го пипате! — викаше той. — Не го тревожете.

Излезе, че викащият е главният надзирател на менажерията. Той беше голям учен и специалист по зоология, тоест знаеше в съвършенство всичко, което може да се знае за животните.

Разбудила го беше врявата…

Той живееше близо до менажерията и изтича направо от леглото, без да си свали дори нощната шапчица и дори с голяма блестяща дървеница на носа.

Той беше много възбуден. И наистина: някакви войници се осмеляват да се намесват в неговия свят, някакво говедо иска да хване неговия папагал за брадата!

Гвардейците се отдръпнаха.

Зоологът вдигна нагоре глава. Той също видя нещо розово между листата.

— Да — заяви той. — Това е папагал. Това е моят най-добър папагал. Той винаги капризничи. Не му се седи в клетката. Това е Лаура… Лаура! Лаура! — завика той с тъничък гласец. — Папагалът обича да се обръщат към него ласкаво. Лаура! Лаура! Лаура!

Гвардейците прихнаха да се смеят. Изобщо този мъничък старец в пъстър халат, с нощни чехли, с вирната нагоре глава, от която висеше до пода пискюлът на шапчицата, представляваше забавно зрелище сред грамадните гвардейци, буйно пламналите факли и воя на зверовете.

После стана най-смешното. Зоологът се покатери на дървото. Направи той това доста ловко — очевидно не за първи път. Едно, две, три! Няколко пъти се мярнаха изпод халата краката му в шарено бельо и почтеният старец се намери горе, до целта на своето недалечно, но опасно пътешествие.

— Лаура! — отново сладко и ласкаво прошепна той.

И изведнъж пронизителният му вик огласи менажерията, парка и цялата околност най-малко на цял километър.

— Дявол! — така извика той.

Очевидно вместо папагала на клончето беше кацнало някакво чудовище.