Тримата шишковци

Тя лежеше неподвижно, загледана в небето с неподвижните си сиви очи. Всички се приповдигнаха. Всички бяха готови да извикат от удоволствие, когато видят как зверовете се разправят с малката приятелка на народа…

Но… тигрите се приближиха, единият наведе едрочелата си глава, помириса, другият докосна с котешка лапа момичето, третият дори не обърна внимание, притича покрай нея и застанал пред трибуната, заръмжа срещу шишковците.

Тогава всички видяха, че това не е живо момиче, а кукла — разкъсана, стара, за нищо негодна кукла.

Скандалът беше пълен. Зоологът от срам си отхапа половината език. Укротителят вкара зверовете обратно в клетката и презрително подритнал с крак мъртвата кукла, отиде да си свали парадния костюм, син със златни шнурове.

Обществото мълча пет минути.

И мълчанието се наруши по най-неочакван начин: над менажерията в синьото небе се пръсна снаряд.

Всички зрители се строполиха по нос върху дървения под на трибуната. Всички зверове се изправиха на задните си лапи. Веднага след това избухна втори снаряд. Небето се изпълни с бял кълбест дим.

— Какво е това? Какво е това? Какво е това? — разнесоха се викове.

— Народът атакува!

— Народът има топове!

— Гвардейците са изменили!!

— О! А! О!!!

Паркът се изпълни с шум, с викове, с изстрели. Бунтовниците бяха нахълтали в парка — това беше ясно!

Цялата компания се спусна да бяга от менажерията. Министрите извадиха шпагите си. Шишковците крещяха колкото им държи глас.

В парка те видяха следното:

От всички страни настъпваха хора. Те бяха множество. Оголени глави, окървавени чела, разръфани куртки, честити лица… Идеше народът, който днес беше победил. Гвардейците се смесваха с тях. Червените кокарди сияеха на шапките им. Работниците бяха също въоръжени. Цяла войска от бедняци прииждаха в кафяви дрехи с дървени обуща. Дърветата се огъваха под техния напор, храстите пращяха.

— Ние победихме! — викаше народът.

Тримата шишковци видяха, че няма спасение.

— Не! — зави единият от тях. — Не е истина! Гвардейци, стреляйте в тях!

Но гвардейците стояха в едни и същи редици с бедняците. И тогава проехтя глас, който заглуши врявата на цялата тълпа. Говореше оръжейният майстор Просперо:

— Предайте се! Народът победи… Свърши се царството на богаташите и лакомците. Целият град е в ръцете на народа. Всички шишковци са взети в плен.

Плътна пъстра вълнуваща се стена обгради шишковците.

Хората размахваха алени знамена, тояги, саби, разтърсваха пестници. И тогава започна песента.

Тибул в своята зелена пелерина, с глава, превързана с парцал, през който се процеждаше кръв, стоеше до Просперо.

— Това е сън! — викна някой от шишковците и закри с ръце очи.

Тибул и Просперо запяха. Хиляди хора подеха песента. Тя летеше из целия огромен парк, през каналите и мостовете. Народът, който настъпваше от градските порти към двореца, я дочу и също захвана да пее. Песента се носеше като морска вълна по пътя, през портите, в града, по всички улици, дето настъпваха работниците и бедняците. И сега целият град пееше тази песен. Това беше песента на народа, — победил своите подтисници.

Не само тримата шишковци със своите министри, настигнати в двореца, се притискаха и гушеха и се скупчваха в едно жалко стадо при звуците на тази песен — всички франтове в града, дебели бакали, лакомци, търговци, знатни дами, плешиви генерали бягаха в страх и смут, сякаш това бяха не думи от песента, а изстрели и огън.

Те диреха място да се скрият, запушваха уши, заравяха глави в скъпи извезани възглавници.

Свърши се с това, че грамадната тълпа от богаташи се затече към пристанището, за да се качи на корабите и отплава от страната, дето бяха изгубили всичко: своята власт, своите пари и охолния живот на мързеливци. Но тук ги обкръжиха моряците. Богаташите бяха арестувани. Те молеха за прошка. Те казваха:

— Не ни закачайте! Ние не ще ви принуждаваме вече да работите за нас.

Но народът не им вярваше, защото богаташите неведнъж бяха измамвали бедняците и работниците.

Слънцето стоеше високо над града. Синееше чистото небе. Можеше да се помисли, че празнуват голям небивал празник.

Всичко беше в ръцете на народа: арсенали, казарми, дворци, житни складове, магазини. Навсякъде стояха караули от гвардейци с червени кокарди на шапките.

По кръстопътищата се развяваха червени знамена с надписи:

Всичко, което е направено от ръцете на бедняците, принадлежи на бедняците!

Да живее народът! Долу мързеливците и лакомците!

Но какво стана с тримата шишковци?

Поведоха ги в главната зала на двореца, за да ги покажат на народа. Работниците в сиви куртки със зелени маншети на ръкавите, с насочени напред пушки, образуваха конвоя. В залата трептяха хиляди слънчеви петна. Колко хора имаше тук! Но как се отличаваше това събрание от онова, пред което пееше мъничката Суок в деня на своето запознанство с наследника Тутти.

Тук бяха всички ония зрители, които й ръкопляскаха по площадите и пазарите. Но сега лицата им изглеждаха весели и щастливи. Хората се тълпяха, качваха се един другиму по гърбовете, смееха се, шегуваха се. Някои плачеха от щастие.

Парадните зали на двореца не бяха виждали никога такива гости. И никога още тъй ярко не ги беше озарявало слънцето.

— Тсс!

— Тихо!

— Тихо!

На върха на стълбата се яви процесията с пленниците. Тримата шишковци гледаха в земята. Отпред вървеше Просперо и с него Тибул.

Колоните се разлюляха от възторжени викове, а тримата шишковци оглушаха. Поведоха ги надолу по стълбите, за да ги види народът отблизо и да се убеди, че тези страшни шишковци са негови пленници.

— Ето — рече Просперо, изправен до колоната.

Той достигаше почти до половината на тази огромна колона; неговата червеникава глава гореше с нетърпим пламък в слънчевото сияние…

— Ето — рече той, — ето тримата шишковци. Те подтискаха бедния народ. Те ни караха да работим до кървав пот и ни отнемаха всичко. Виждате ли как са затлъстели! Ние ги победихме. Сега ние ще работим сами за себе си, всички ще бъдем равни. Сред нас няма да има ни богаташи, ни мързеливци, ни лакомци. Тогава ще ни бъде добре, всички ще бъдем сити и богати. И ако ни стане зле, ще знаем, че няма никой, който да тлъстее в това време, когато ние сме гладни…

— Ура! Ура — носеха се викове.

Тримата шишковци сумтяха.

— Днес е денят на нашата победа. Гледайте как сияе слънцето! Слушайте как пеят птиците. Слушайте как ухаят цветята! Запомнете този ден, запомнете този час!

И когато прозвуча думата „час“, всички глави се обърнаха натам, дето беше часовникът.

Той висеше между две колони, в дълбока ниша. Това беше грамаден сандък от дъб с резбарски и емайлови украшения. По средата тъмнееше диск с цифри.

„Колко е часът!“ — помисли всеки.