Тринадесетият съдебен заседател

Фримън не обърна внимание на въпроса й.

— Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?

Дженифър срещна погледа му мълчаливо.

— Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.

— И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?

Фримън кимна.

— Боя се, че е така. — А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.

Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.

— Ще трябва да помисля върху това малко повече.

Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.

— Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?

— Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?

— Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.

— А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…

— И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.

Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…

— Не знам…

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?

Тя кимна замислено.

— Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?

— Диз, няма значение — намеси се Фримън. — Не сега.

Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:

— По дяволите, Дейвид! За мен има! — Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: — Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!

Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.

— Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?

В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:

— Не, ако не си го направила!

— Не съм.

Харди се изправи.

— Добре тогава.

Фримън извади от чантата си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне преди месец:

— Е, Дженифър, да се залавяме за работа.

10

Харди допи кафето си при Лу Гърка и реши, че това ще е обядът — отдавна беше загубил надежда, че ще изпълнят поръчката му. Жената на Лу беше китайка и готвеше сама — понякога превъзходно, винаги неповторимо, — но днес явно не беше в настроение.

След близо двучасовия разговор с Фримън и него, Дженифър продължаваше да настоява, че е невинна. Нямаше да се признае за виновна, дори и да се споразумееха с прокурора. Това само по себе си не беше зле. Поне отпадаше несигурността. Принуждаваше адвокатите си да се придържат към класическата, пасивна стратегия на отричането — при всяка възможност да демонстрират слабостите в аргументите на обвинението, чиято задача беше да докаже вината. Фримън щеше да пледира, че то не е в състояние да се справи.

Само че в действителност нещата не бяха толкова прости. Както се опитаха да обяснят на клиентката си, твърденията на обвинителите не бяха никак неподплатени. Разполагаха с веществени доказателства, предполагаем мотив, дори очевидци. Мъчеха се да я убедят, че не става дума за някаква политическа или друга вендета. Никой не бе тръгнал да отмъщава на Дженифър Уит. При предварителния процес съдебните заседатели бяха стигнали до извода, че има достатъчно основания да я обвинят, нищо не пречеше съдебните заседатели при същинския процес да стигнат до извода, че е виновна.

Обвиненията във връзка с първия й съпруг, Нед, още повече влошаваха положението. Онова беше станало отдавна наистина, но пък подобно съвпадение — особено като се вземат предвид солидните застраховки и в двата случая — нямаше да остане незабелязано и трудно можеше да се оспори.

В същото време обаче позицията на Дженифър осигуряваше на Фримън стратегия, а на Харди — конкретна посока. Можеха да следват само една, изпитана с времето и истинска пътека. Да открият дупките, ако не фактите, и да ги запълнят с контрааргументи.

*

Мъглата се бе вдигнала, но за сметка на това — за да не може Сан Франциско да се наслаждава на слънчевата топлина — бе излязъл вятър откъм океана. Харди стоеше на външната стълба на четвъртия етаж на съдебната палата и се вслушваше във виенето му в отсрещния строеж — бъдещия затвор.

Ейб Глицки отвори вратата, излезе и огледа намръщено прашните вихрушки и носещите се по улицата хартии.

— Имам хубав кабинет на няколко крачки оттук. Забрави ли?

— Там е Пауъл.

Глицки кимна.

— Точно така. Това е работното му място. Не и твоето, бих добавил. Защо всъщност се намираме тук, Диз?

— Провеждаме тайна среща, Ейб. Питах се дали не би искал да се повозиш с мен.

Глицки бе бръкнал в джобовете на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.

— В средата на седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.

— Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…

— Ако го извършиш и те хванат…

Харди го спря.

— Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в живота и кариерата си. Ако извърша това престъпление и ме хванат, ще ми отнемат разрешителното за работа, ще ме уволнят, Франи вероятно ще поиска развод, децата ще живеят със съзнанието, че баща им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава като на филмова лента пред очите ми…

— Пред очите ти. — Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.

— Хайде — подкани го Харди, — няма да ти отнеме и час.