Тринадесетият съдебен заседател

Дженифър поклати глава.

— Не съм го убила, но ако съм, значи съм имала право, така ли?

Харди се изопна. Мислеше същото — нямаше как да е хем едното, хем другото. Независимо от мотива, или е убила мъжа си, или не.

Дженифър разбираше тази разлика и тя не й беше безразлична. Това е добре, помисли си Харди. Но… трябваше да се съобрази с още нещо… фалшификатор, способен да планира действията си отдалеч и да действа? Способна ли бе Дженифър Уит на подобно нещо? Мисълта го обезпокои.

Фримън не отстъпваше.

— Ще трябва да изработим някаква защитна стратегия от всичко това, така че се налага да сме готови за всякакви аргументи в наша вреда. Боя се, че ако само повтаряте, че не сте вие, няма да стигнем доникъде.

Харди се приближи до масата. Лицето на Дженифър бе каменно, в очите й имаше гняв. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг. Изведнъж Фримън протегна ръце и улови нейните.

— Дженифър, това е само разговор… удрял ли ви е Лари?

Тя кимна.

— Да, но не така… искам да кажа… един два пъти го е правил, но аз си бях виновна, струва ми се.

— По-точно? — подкани я Харди.

— Ами… често обърквах нещата. Правех грешки и…

— И Лари вдигаше ръка? — попита Фримън изненадано, макар и да бе слушал подобни неща безброй пъти от клиентите си.

Дженифър сви юмрук и отново удари по масата. Играе ли? Харди не беше в състояние да прецени.

— Слушайте, престанете с този бой! Може и да ме е удрял веднъж-дваж пъти, но в никакъв случай не е имало побоища. Вярно е, че побесняваше, но ме обичаше и просто понякога се чувстваше разочарован от мен.

— И после какво? — попита Фримън.

— Какво „после какво“?

— Какво стана след като Лари ви удари? — Дощя му се да добави: „за ваше добро“, но се въздържа. Чакаше. Положението ставаше сериозно.

Тя отново се сви и наведе глава — поведение, издаващо уплаха и притеснение… изглеждаше някак си познато.

— Чувстваше се ужасно. Просто не можех да си простя, че заради мен се чувстваше така…

— Заради вас? От къде на къде?

— Защото обърквах нещата. Ако…

— Нямаше да ви удари?

— Да. Не разбирате ли?

Харди и Фримън се спогледаха и Фримън продължи:

— Значи Лари се чувстваше зле, след като ви удряше?

— Ужасно. Наистина. Обичаше ме. Давам си сметка накъде биете, но това просто не е вярно. Само той ме познаваше в действителност. След това ставаше много мил… носеше ми цветя на следващия ден. — Сега сякаш нещо я смути. — Някои от тези моменти бяха най-хубавите… После, имам предвид.

— След като ви е ударил?

— Но вие току-що казахте, че е било веднъж-дваж пъти. Значи два. А може би три?

Не се предаде.

— Не. Два пъти. Не исках да кажа „някои“ моменти… и двата пъти. — Кимна. Струваше им се, че са достигнали дъното на кладенеца, но все още им се виждаше странно, че така упорито отказва да признае за малтретирането.

Фримън погледна папката на масата пред себе си.

— Добре, тогава да поговорим за този, който е убил Лари, след като не сте вие. _Тъй като_ не сте вие, имам предвид. Някакви идеи?

Тя мълча известно време, сякаш за да смени скоростите, после посегна към кафето. Погледът й се проясни.

— Работеше много. Беше лекар.

— Да. А имаше ли врагове? Някой да му е имал зъб за нещо?

— Ами… може би първата му жена… Но това звучи толкова нелепо… не искам да обвинявам първата му жена в каквото и да било. Сигурна съм, че не е тя.

— Откъде сте толкова сигурна, Дженифър?

— Просто не би го направила… след толкова време. Струва ми се безсмислено.

— А би ли го направила по-рано?

Заопипва чашата, премести я, пак я взе, намести се на коравия стол.

— Положението беше такова… тя е работела, докато той е учел медицина… после е завършил и нещата не са тръгнали. Струва ми се, че тогава тя никак не се е чувствала добре.

— Заради вас ли?

Дженифър се нацупи и на Харди му заприлича на преструвка. Игра. Дженифър Уит обичаше да играе роли, сега нямаше никакво съмнение в това. Не беше лесно да я разбере човек.

Фримън продължаваше:

— Значи бившата съпруга на Лари. Как й беше името?

— Моли.

— Пак питам, вие бяхте ли в картинката, когато те се разделиха?

— Вече имаха проблеми помежду си.

Това бе отговор на въпроса.

— Споменахте ли за Моли в полицията?

— Не. Казах вече… Тя не би…

— Длъжен съм да попитам, Дженифър. — Фримън записа нещо в бележника си, а Харди се приближи и седна на стола до масата.

— Някой друг, който не се е спогаждал с Лари? Какво ще кажете за Том? — Явно избухливият брат на Дженифър го бе впечатлил.

Пак се стресна, едва не подскочи. Седеше и мигаше, сякаш й бяха ударили шамар.

Фримън не обърна никакво внимание на реакцията й.

— Какви бяха отношенията им с Лари?

Сви рамене.

— С Лари не виждахме Том често. Толкова се заяждаше…

— За пари?

— Не знам точно за какво. Може да ме е ревнувал от мъжа ми. — Видя как я погледна Фримън и побърза да се поправи: — Не, нямах предвид такава ревност… Наистина, за каква ме смятате?

Харди се зачуди, дали и Дейвид си мисли същото като него — че тази жена всъщност зададе добър въпрос: „Наистина, за каква ме смятате?“ Трябваше да получат отговор.

Фримън пак се наведе напред.

— Дженифър, кажете ми каква ревност изпитваше Том. Достатъчна, за да убие Лари ли?

Театърът, ако беше такъв, изведнъж престана. Престанаха и нервните движения на пръстите.

— Струва ми се, че Том се ядосва заради живота, който води. Не е имал пари, не е посещавал колеж. Смята, че не е имал шанс и наистина не е имал, но това не означава, че…

— Като баща ви ли?

— Да. Мисля, че точно от това се страхува Том… че един ден ще свърши като татко. Само че татко никога не се е лакомил за повече, отколкото има. Освен всичко друго, по онова време е било много по-лесно да си купиш къща, дори и да си обикновен работник… И баща ми е бил напълно доволен. Струва ми се, че за Том тя е нещо като затвор. Аз също се чувствах донякъде така, само че се махнах.