Юмрукът на бога

Като стигна Бетъл, зави на изток към Кълъмбия и Уейлбоун, където магистралата се насочваше към веригата от острови; когато Кити Хок остана зад него и не след дълго пътят към Хатерас свърши, от всички страни се показа морето. Като момче прекарваше чудесни ваканции на Хатерас. Рано сутрин излизаше с дядо си да лови лефер, но после старецът се разболя и това сложи край на риболова.

Сега баща му се пенсионираше и тъй като не беше свързан с работата си в петролната компания в Тълса, може би двамата с майка му щяха да прекарват повече време в лятната къща. Беше достатъчно млад, за да не му мине през ума, че може и да не се върне от войната в Залива.

На осемнайсет години Уокър бе завършил средното училище в Тълса с една огромна амбиция — искаше да лети. Откакто се помнеше, искаше да лети. Прекара четири години в Държавния университет на Оклахома и през юни 1983-а завърши селскостопанско машиностроене. Беше изкарал курса за обучение на офицери от запаса и същата есен постъпи във военновъздушните сили.

Подготовката му за пилот премина във военновъздушната база Уилямс, близо до Финикс, Аризона, където летеше с Т-33 и Т-38, и след единайсет месеца се дипломира с отличие, четвърти от четирийсет курсанти. За огромна негова радост първите петима бяха изпратени в Подготвителната школа за изтребители във военновъздушната база Холомън, близо до Аламагордо, в Ню Мексико. През останалата част от курса живееше с върховната самоувереност на млад мъж, предопределен от съдбата да лети на изтребители, а не на бомбардировачи или транспортни самолети.

В базата за подготовка на нови пилоти в Хоумстед, Флорида, най-сетне се отърва от Т-18 и премина на Ф-4 фантом — голям мощен звяр, истински изтребител.

Деветте месеца в Хоумстед завършиха с първото му назначение в Осан, Южна Корея, където летя на фантоми в продължение на година. Биваше го и той го знаеше, а очевидно го виждаха и шефовете. След Осан го изпратиха в Школата за изтребително въоръжение на военновъздушните сили на САЩ в базата Макконъл, в Уичита, Канзас.

Без съмнение това е най-тежкият курс на американските военновъздушни сили. Там изпращат само онези, които са предопределени да станат висши летци. От техническа гледна точка новите въоръжения вдъхват страхопочитание. Завършилите Макконъл трябва да познават всеки болт и всяка гайка, всеки силициев чип и интегрална схема в смайващото разнообразие от снаряди и ракети, което един съвременен изтребител може да изстреля срещу противниците си във въздуха или на земята. Уокър отново се представи достойно, което означаваше, че всяка ескадрила изтребители във военновъздушните сили би го приела с радост.

През лятото на 1987-ма постъпи в 336-а ескадрила в Голдсбъро, където летя на Фантоми в продължение на години, последвани от четири месеца във военновъздушната база Люк, във Финикс, Аризона, където премина на Страйк Игъл, с който се превъоръжаваха Ракетите. Когато Саддам Хюсейн нахлу в Кувейт, той вече цяла година бе летял на Игъл.

Малко преди пладне колата зави към веригата от острови; на няколко километра северно от нея се издигаше паметникът при Кити Хок, където Орвил и Уилбър Райт бяха вдигнали на няколко метра във въздуха своята направена с канап и тел машина, за да докажат, че човекът може наистина да лети на задвижван с двигател аероплан. Да бяха знаели само…

При Нагс Хед движението се сгъсти, но след нос Хатерас колоната оредя. Точно по обяд спря пред облицованата с дърво сглобяема къща. Родителите му бяха на терасата, която гледаше към морето.

Рей Уокър зърна пръв сина си и нададе радостен вик. Мейбел излезе от кухнята, където приготвяше обяд, и се втурна да го прегърне. Дядо му седеше в люлеещия се стол с лице към морето. Дон отиде да му се обади:

— Здрасти, дядо, аз съм, Дон.

Старецът вдигна поглед, кимна и се усмихна; сетне се загледа отново към океана.

— Не е много добре — каза Рей. — Веднъж ще те познае, друг път не. Е, сядай и казвай какво ново има. Мейбел, донеси по една студена бира на момчетата.

Докато отпиваха, Дон каза на родителите си, че заминава след пет дни за Залива. Ръката на Мейбел се стрелна към устата; баща му стана сериозен. След малко се обади:

— Е, нали за това беше всичко дотук.

Дон отпи. Не разбираше защо родителите му трябва да се тревожат толкова много. Дядо му се бе вторачил в него и за миг като че ли го позна.

— Дон отива на война, дядо — извика Рей Уокър. Очите на стареца блеснаха.

Цял живот бе прекарал като морски пехотинец, постъпвайки в тези части направо от училище преди много, много години. През 1941-ва остави жена си при родителите й в Тълса, заедно с новородената Мейбел, и замина за Тихоокеанския фронт. Беше служил с Макартър при Корехидор и го чул да казва: „Ще се върна“ — и той наистина се върна.

Междувременно се бе сражавал на една дузина отвратителни атоли от Марианските острови и бе оцелял след ада при Иво Джима. Носеше седемнайсет рани на тялото си, всичките получени в бой, придобивайки правото да кичи гърдите си с лентичките на една Сребърна звезда, две Бронзови звезди и седем Пурпурни сърца.

Винаги бе отказвал да стане офицер, защото много добре знаеше къде е истинската власт. Беше изгазил на брега при Инчон, в Корея, а когато накрая го изпратиха да довърши службата си като инструктор на остров Парис, на парадната му униформа имаше повече отличия, отколкото на всяко друго парче плат в базата. Когато най-сетне дойде време да се оттегли от активна служба, на последния му парад присъстваха четирима генерали, които по принцип не уважават по-нисшите по чин.

Старецът махна на внука си да се приближи. Дон стана от масата и се приведе.

— Пази се от японците, момче — прошепна старецът, — че иначе ще ти видят сметката.

Дон прегърна мършавите му ревматични рамене и го успокои.

— Не бой се, дядо, няма да им дам да припарят до мен.

Старецът кимна доволно. Беше на осемдесет. В последна сметка не японците или корейците видяха сметката на безсмъртния войник, а старият господин Алцхаймер. Напоследък прекарваше времето си в приятен сън, а дъщеря му и зет му се грижеха за него.

След като се наобядваха, родителите разказаха на Дон за пътуването си из Персийския залив, откъдето се бяха върнали преди четири дни. Мейбел отиде да донесе снимките, които току-що бяха пристигнали от студиото.

Дон седеше до майка си, а тя му ги показваше, разказвайки за дворците и джамиите, за крайбрежията и пазарите на емиратите и шейхствата, които беше посетила.

— Внимавай, когато отидеш там — наставляваше го тя. — Ето хората, с които ще си имаш работа. Опасни са, само им виж очите.

Дон Уокър погледна снимката в ръката й. Бедуинът стоеше между две пясъчни дюни на фона на пустинята — краят на куфията му бе подпъхнат така, че да скрива лицето му. Само тъмните очи гледаха подозрително в обектива.

— Ще се пазя от този тип — пошегува се той.

Към пет часа стана да си върви. Родителите му го изпратиха до колата. Мейбел го притисна към себе си и отново му каза да се пази, а Рей го прегърна и рече, че се гордеят с него. Дон се качи на колата, даде на заден ход и излезе на пътя. Погледна назад.

На верандата на къщата се появи дядо му. Подпираше се на два бастуна. Бавно ги остави настрана, вдигна ръка към върха на бейзболната си шапка и я задържа така — стар боец който отдаваше чест на внука си, тръгнал на война.