Юмрукът на бога

— Това прилича на изнасилване, господин Ал-Халифа.

— Изнасилване ли?

— Когато една жена е заплашена с изнасилване, тя може да се съпротивлява или да се подчини. Ако си кротува, ще бъде насилена, вероятно бита, може би убита. Ако се бори, ще бъде насилена, положително бита, може би убита.

— Кувейт е жената, Ирак изнасилвачът. Това вече го знам. Тогава защо да се борим?

— Затова, защото има и утрешен ден. Утре Кувейт ще се погледне в огледалото. Вашият син ще види в него лицето на боец.

Ахмед Ал-Халифа се взря продължително в тъмнокожия брадясал англичанин пред себе си, сетне каза:

— Баща му също. Нека Аллах има милост към народа ми. Какво искате? Пари ли?

— Благодаря ви, не. Пари имам.

Имаше 10 000 кувейтски динара от посланика в Лондон, който ги беше изтеглил от клона на „Банк ъв Кувейт“ на ъгъла на Бейкър Стрийт и Джордж Стрийт.

— Имам нужда от къщи, в които да живея. Шест къщи…

— Никакъв проблем. Вече има хиляди изоставени апартаменти…

— Не апартаменти, самостоятелни вили. В апартаментите човек има съседи. Никой обаче няма да заподозре един беден човек, който се грижи за изоставена вила.

— Ще ги намеря.

— А също и документи за самоличност. Истински, кувейтски документи. Три броя. Един за кувейтски лекар, един за индийски счетоводител и един за градинар от околностите на града.

— Добре. Имам приятели в Министерството на вътрешните работи. Смятам, че продължават да ръководят печатарските машини, на които се правят картите за самоличност. А какви да са снимките?

— За градинаря намерете някой старец от улицата. Платете му. За лекаря и счетоводителя изберете мъже от вашия персонал, които приличат донякъде на мен, но обръснати. Всеизвестно е, че тези снимки са лоши.

И накрая коли. Три. Едно бяло комби, един джип с двойна предавка и един очукан пикап. Всички заключени в гаражи и с нови регистрационни табели.

— Добре, ще бъде направено. Откъде ще приберете картите за самоличност, ключовете от гаражите и колите?

— Знаете ли християнското гробище?

Ал-Халифа се намръщи.

— Чувал съм за него, но никога не съм ходил там. Защо?

— Намира се на пътя за Джара в Сулайбихат, до главното мюсюлманско гробище. Една съвсем невзрачна порта с мъничък надпис: „За християни“. Повечето надгробни плочи са на ливанци и сирийци; тук-таме се срещат филипинци и китайци. В най-далечния десен ъгъл е гробът на моряка Шептън. Мраморната плоча е разклатена. Под нея съм изкопал празно място. Оставете ги там. Ако имате съобщение за мен, също. Проверявайте гроба един път седмично, за евентуални съобщения от мен.

Ал-Халифа поклати смутено глава.

— Не ме бива за такива неща.

Майк Мартин се изгуби в тълпата из тесните улички на квартала Бнеид-ал-Кар. Пет дни по-късно, под надгробната плоча на правоспособния моряк Шептън той намери три лични карти, три комплекта от ключове за гаражи с адресите им, три комплекта от стартерни ключове и шест комплекта от ключове за къщи с адреси на прикачените към тях етикети.

Два дни по-късно, на връщане от петролното поле Ум Гудайр, един иракски камион най-ненадейно избухна в пламъци.

Ръководителят на отдела за Близкия изток на ЦРУ Чип Барбър беше в Тел Авив от два дни, когато телефонът в кабинета, който му бяха предоставили в посолството на САЩ, иззвъня. Обаждаше се завеждащият бюрото на американското разузнаване.

— Чип, всичко е наред. Върнал се е. Насрочих среща за четири часа. Това ти дава възможност да хванеш последния, полет от „Бен Гурион“ за Щатите. Онези рекоха, че ще минат покрай офиса да ни вземат.

Завеждащият бюрото се намираше извън посолството, затова говореше най-общо, от страх линията да не се подслушва. Това наистина беше така, но само от израелците, които и без това знаеха.

„Той“ беше генерал Яков „Коби“ Дрор, началникът на Мосад; „офисът“ беше самото посолство, а „онези“ бяха двама от личния персонал на Дрор, и те пристигнаха в три и десет с кола, която не биеше на очи.

Барбър смяташе, че петдесет минути е наистина много, за да се стигне от района на посолството до главната квартира на Мосад, която се намираше в много висока административна сграда, наречена Хадар Дафна Билдинг на булевард „Цар Саул“.

Но не там щеше да се състои срещата. Колата се понесе на север, извън града, покрай военното летище Сде Дов, докато не излезе на крайбрежния път за Хайфа.

Непосредствено извън Херцлия е разположен голям курортен комплекс, наречен просто „Кънтри клуб“. На това място почиват някои израелци, но преди всичко идват възрастни евреи от чужбина, за да се наслаждават на многобройните здравни заведения и минерални бани, с които се слави комплексът. Тези щастливи люде рядко поглеждат нагоре към склона над курорта.

Но сторят ли го, ще видят една много луксозна сграда, кацнала на върха, от която се открива чудесна гледка към околната местност и морето. Ако попитат какво е това, ще им кажат, че е лятната резиденция на министър-председателя.

Министър-председателят наистина е един от малцината, на които е разрешено да идват тук, тъй като това е школата на Мосад, известна в службата като Мидраша.

Яков Дрор прие двамата американци в кабинета си на последния етаж — светло, проветриво помещение, с пусната докрай климатична инсталация. Нисък, набит мъж, той носеше униформената риза с къси ръкави и отворена яка, и пушеше „униформените“ шейсет цигари на ден.

Барбър се зарадва на климатика; димът съсипваше синусите му.

Шефът на израелския шпионаж стана от бюрото си и излезе напред.

— Чип, стари приятелю, как я караш?

Прегърна по-високия американец и здраво го стисна. Доставяше му удоволствие да гъгне като слаб актьор евреин, който изпълнява характерни роли, и да се прави на дружелюбен мечок. Всичко беше театър. При изпълнението на различни задачи в миналото като старши оперативен работник той се беше оказал много хитър и изключително опасен.

Чип Барбър отвърна на поздрава му. Усмивките бяха сковани, защото и двамата помнеха много неща. А и не чак толкова отдавна американски съд осъди Джонатан Полард от Военноморското разузнаване на много продължителен срок за шпионаж в полза на Израел, една операция, която съвсем положително бе проведена срещу Америка от добродушния Коби Дрор.