Юмрукът на бога

Бедуинът закуцука към ъгъла, почесвайки се под дрехите. На ъгъла се обърна. Гранатата, с взривател, щръкнал на една страна, се претърколи по калдъръма и спря при ботушите на Зухаир. И шестимата я погледнаха вцепенени. После тя гръмна. Това беше краят на войниците. Беше и краят на септември.

Тази нощ, далеч в Тел Авив, генерал Яков Коби Дрор, началник на Мосад, беше седнал в кабинета си в сградата Хадар Дафна да изпие едно питие след работа със стария си приятел и колега Шломо Гершон, известен като Сами.

Сами Гершон беше началник на Бойния отдел, или Комемют — сектора, който се занимаваше с „нелегалните“ агенти, най-опасното острие на шпионажа. Беше сред присъстващите, когато неговият шеф излъга Чип Барбър.

— Значи не смяташ, че трябваше да му кажем, така ли? — попита той, защото отново бе станало дума за това. Дрор завъртя бирата в шишето си и отпи.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа той. — Нека сами си завербуват хора.

Спомни си как през 1967-ма, още юноша, но вече войник, стоеше в пустинята, приклекнал под своя танк Патън, и чакаше, докато четири арабски държави се готвеха да си уредят сметките с Израел веднъж завинаги, а останалият свят просто цъкаше с език.

Заедно с останалите от отряда под командването на Израел Тал направиха пробив през прохода Митла и отблъснаха египетската армия назад към Суецкия канал.

Помнеше как, когато Израел унищожи четири армии и четири военновъздушни сили за шест дни, западната преса, която преди това се вайкаше, че страната му ще бъде заличена, изведнъж обвини Израел, че действал като агресор.

Оттогава Коби Дрор си бе изработил философия: всички да вървят по дяволите. Беше сабра, роден и израсъл в Израел, и напълно лишен от широтата на възгледите и търпението на Давид Бен Гурион.

От гледна точка на политиката поддържаше крайнодясната партия Ликуд на Менахем Бегин, който бе членувал в Иргун, и на Ицхак Шамир, преди участник в групата на Стерн.

Веднъж, докато слушаше един от своите хора да изнася лекция пред новоприети служители, го чу да използва фразата „дружески разузнавателни централи“. Стана и взе думата.

— Няма такова нещо като приятел на Израел, освен може би някой евреин от диаспората — заяви им той. — Светът се дели на две: нашите врагове и неутралните. С враговете си знаем как да постъпваме. Що се отнася до неутралните, вземай всичко, нищо не давай. Усмихвай им се, тупай ги по гърба, пий с тях, ласкай ги, благодари им за дадената информация и нищо не им казвай.

— Е, Коби, да се надяваме, че няма да научат — рече Гершон.

— Откъде да научат? Само осем души от нас знаят. И всички са от службите.

Сигурно беше от бирата. Забравяше още някого.

През пролетта на 1988-ма един британски бизнесмен на име Стюарт Харис присъстваше на промишлен панаир в Багдад. Беше директор по продажбите на една компания в Нотингам, която произвеждаше пътностроителни машини. Панаирът беше под егидата на Иракското министерство на транспорта. Както всички западни гости, и той бе настанен в хотел „Рашид“, построен специално за чужденци, който винаги се намираше под наблюдение.

На третия ден от панаира, когато Харис се върна в стаята си, намери един плик, пъхнат под вратата му. На него нямаше име, само номера на стаята му.

Вътре имаше един-единствен лист хартия и друг съвсем обикновен плик за въздушна поща. На листчето пишеше на английски с големи букви: „КАТО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЛОНДОН, ПРЕДАЙТЕ ТОЗИ ПЛИК НА НОРМАН В ИЗРАЕЛСКОТО ПОСОЛСТВО.“

Това беше всичко. Стюарт Харис изпадна в паника. Знаеше за славата на Ирак, за вдъхващата ужас тайна полиция. Каквото и да имаше в плика, то можеше да стане причина да го арестуват, измъчват, дори да го убият.

За негова чест запази самообладание, седна и се помъчи да обмисли нещата. Например защо точно той? Имаше десетки британски бизнесмени в Багдад. Защо са избрали Стюарт Харис? Нямаше как да знаят, че е евреин, че баща му е пристигнал в Англия през 1935-а като Самуел Хоровиц.

Макар и никога да не го разбра, два дни преди това в стола на панаирното градче се бе състоял разговор между двама служители на Иракското министерство на транспорта. Единият разказа на другия за посещението си в заводите в Нотингам предишната есен, как Харис бил негов домакин през първия и втория ден, сетне изчезнал за един ден, а после се върнал. Той, иракчанинът, попитал дали Харис е болен. Някакъв негов колега се засмял и рекъл, че Харис е отсъствал за Йом Кипур.

Двамата иракски държавни чиновници не се сетиха повече за този случай, но някой от съседната маса го отбеляза. Той докладва за разговора на своя началник. Началникът му сякаш не обърна внимание, но след това се замисли дълбоко и нареди да направят проверка на господин Стюарт Харис от Нотингам, което установи номера на стаята му в хотела.

Харис седеше и се чудеше какво, за Бога, да прави. Дори и неизвестният изпращач на писмото да бе открил, че е евреин, мислеше си той, имаше едно нещо, което не биха могли да знаят. По никакъв начин. По едно необикновено стечение на обстоятелствата Стюарт Харис беше саян.

Израелският институт за разузнаване и специални операции, основан през 1951-ва по лична заповед на Бен Гурион, е известен извън собствените си кръгове като Мосад. На иврит думата означава институт. Помежду си те никога не го наричат така, а винаги „службата“. Сред водещите разузнавателни централи на света тя е най-малката. Щатният й състав е незначителен. В главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, има около 25 000 щатни служители, без да се броят онези, които са в чужбина. В най-добрите си времена Първа главна дирекция на КГБ, която има за задача, също като ЦРУ и Мосад, да събира разузнавателна информация в чужбина, разполагаше с 15 000 оперативни служители по цял свят и около 3 000 на база в главната квартира в Язнево.

Мосад никога не е имал повече от 1 200 до 1 500 служители и по-малко от 40 старши оперативни работници, наричани катса.

Това, че успява да си върши работата с толкова малък бюджет и състав и все пак да получава „продукта“, се дължи на два фактора. Единият е способността да използва ресурсите на израелското население, което продължава да е удивително космополитно и включва удивително разнообразие от таланти, езици и географски произход.

Другият фактор е международната мрежа от помагачи или сътрудници, дума, която на иврит е „саяним“. Това са евреи от диаспората (трябва да са чисти евреи по линията и на двамата родители), които, макар и вероятно лоялни към страната, в която живеят, имат симпатии и към Израел.

Само в Лондон има 2 000 такива, 5 000 в останалата част на Великобритания и десет пъти повече в Съединените щати. Тях никога не ги привличат за операции, от тях искат услуги. И трябва да бъдат убедени, че помощта, която им искат, не е свързана с операция, насочена срещу страната, в която са родени или ги е подслонила. Не се допуска конфликт между двете чувства на лоялност. Но това позволява оперативните разходи да се съкратят най-малко десет пъти.

Така например: екип на Мосад пристига в Лондон, за да предприеме операция срещу конспиративен палестински отряд. Имат нужда от кола. От някой саян, който се занимава с търговия на коли, искат да им предостави употребявана кола с редовни документи на определено място с ключовете под постелката. По-късно, след операцията, му я връщат. Саянът така и не разбира за какво са я използвали; в книгите му е отбелязано, че е дадена за пробен период на бъдещ клиент.