Юмрукът на бога

Ейтан Хадар му хвърли предупредителен поглед. Както става обикновено, между отделите съществуваше съперничество. Не бе необходимо победата да се поднася на Гершон на тепсия.

— Деветдесет и девет процента това е клопка.

— Само деветдесет и девет ли? — пропита закачливо Дрор.

— А единият процент, млади приятелю?

— О, просто една глупава мисъл. Хрумна ми, че все пак съществува един процент вероятност.

Настъпи мъртво мълчание. Думата увисна във въздуха като открито предизвикателство. Гершон въздъхна дълбоко. Коби Дрор се обърна към ръководителя до сектора за Ирак. Шарон пък съзерцаваше върховете на пръстите си.

В шпионажа има само четири начина да се вербува агент за проникване във висшите среди на някоя страна.

Първият е далеч най-трудният: да използваш един от собствените си сънародници, но подготвен в изключителна степен, да мине за човек от съответната националност и да се внедри направо в сърцето на целта. Той е възможен само ако проникващият е роден и отгледан в страната и повторното му заселване в нея се обясни с някаква правдоподобна история. Дори и да успее, той ще трябва да чака години, преди да се издигне до пост, който ще му даде достъп до секретна информация. И тези години са най-малко десет.

И все пак някога Израел беше изкусен майстор на тази техника. Това беше така, защото през първите години на израелската държава в нея се изсипваха евреи от всички краища на света. Имаше евреи, които можеха да минат за мароканци, алжирци, либийци, египтяни, сирийци, иракчани и йеменци. Да не говорим за онези, които идваха от Русия, Полша, Западна Европа, Северна и Южна Америка.

Най-голям успех сред тях пожъна Ели Коен, роден и израсъл в Сирия. Той бе внедрен обратно в Дамаск като сириец, който се е върнал след дълго отсъствие. Със своето сирийско име Коен стана довереник на високопоставени политици, държавни чиновници и генерали, които говореха свободно пред него по време на пищните му приеми. Всичко, което казваха, включително и пълният боен план на Сирия, стигна до Тел Авив съвсем навреме за Шестдневната война. Коен беше разкрит, изтезаван и публично обесен на Революционния площад в Дамаск. Такова проникване е изключително опасно и се случва много рядко.

Но годините минаваха. Първоначалните преселници в Израел бяха остарели, децата им не учеха арабски и случаят с Ели Коен не можеше да се повтори. Ето защо към 1990-а Мосад разполагаше с далеч по-малко блестящи арабисти, отколкото се предполагаше.

Но имаше и втора причина. Проникването в арабските тайни става много по-лесно в Европа или Америка. Ако една арабска държава купува американски изтребител, подробностите могат много по-лесно и по-безболезнено да се откраднат в Америка. Ако някой високопоставен арабин е податлив на ухажване, това можеше да стане, докато посещава европейските бардаци. Ето защо към 1990-а повечето операции на Мосад се извършваха в Европа и Америка, където рискът бе по-малък, а не в арабските страни.

Но царят на внедряването беше Маркус Волф, който в продължение на години ръководеше мрежата на източногерманското разузнаване. Той имаше голямото преимущество на всеки източногерманец: че може да мине за западногерманец.

С течение на времето „Миша“ Волф инфилтрира десетки свои агенти в Западна Германия, като един от тях стана частен секретар на самия канцлер Вили Бранд. Специалността на Волф беше да изпраща подредени, старомодни, неженени секретарки, които ставаха незаменими помощници на своите работодатели министри и поради това можеха да копират всеки попаднал на бюрото им документ, който след това предаваха в Източен Берлин.

Вторият метод на проникване е да се използва човек, който уж идва от трета държава. Страната, обект на проникване, познава инфилтратора като чужденец, но е убедена, че той е дружески настроен и симпатизира на каузата й.

И тук отново Мосад има едно блестящо попадение, което се нарича Зеев Гур Ариех. Роден като Волфганг Лоц в Манхайм, Германия, през 1921-ва, Волфганг — висок метър и осемдесет, рус, със сини очи, необрязан — бил евреин. Пристигнал в Израел като момче, бил отгледан там, взел еврейско име, сражавал се в нелегалната Хагана и стигнал до чин майор в израелската армия. Сетне Мосад го взел в ръцете си.

Изпратили го обратно в Германия за две години, за да усъвършенства родния си немски и да „забогатее“ с пари на Мосад. После, със съпругата си германка, емигрирал в Кайро и основал там школа по езда.

Школата имала голям успех. Египетските щабни офицери обичали да се разтоварват яздейки, докато за тях се грижи добрият германец Волфганг — антисемит с десни убеждения, на когото можели да се доверят. И те го правели. Всяка тяхна дума се изпращала в Тел Авив. В края на краищата Лоц бил заловен, но имал късмет да не го обесят, и след Шестдневната война го разменили с египетски пленници.

Най-обикновеният начин да се намери агент в страната-обект на проникване е третият — просто да се вербува човек, който вече е на място. Самият процес на вербуване може да се окаже дълъг и скучен или изненадващо бърз. Именно с такава цел „търсачите на таланти“ бродят из дипломатическата общност. Надяват се да открият някой старши функционер на „другата страна“, който да изглежда разочарован, обиден, недоволен, огорчен или въобще по някаква причина податлив на вербуване.

Делегациите, посещаващи чужди страни, се изучават най-щателно, за да се види не може ли някой от техните членове да бъде дръпнат настрана, да му се уреди страхотно прекарване и да бъде подпитан дали не би сменил обекта на своята вярност. Когато „търсачът на таланти“ набележи евентуален обект, тогава с него се залавят вербовчиците. Те обикновено започват с неангажираща дружба, която полека-лека става все по-близка и гореща. В един момент „приятелят“ се примолва на другарчето си да му направи малка услуга — необходима му е дребна информация, която няма особено значение.

Когато капанът щракне, няма връщане назад и колкото по-безскрупулен е режимът, на който нововербуваният служи, толкова по-малко вероятно е той да признае всичко и да се остави на неговата несъществуваща милост.

Мотивите, заради които човек се съгласява да служи на друга страна, са най-различни. Може да има дългове, тежък брак, да е подминат при повишенията, отвратен от режима в собствената си страна или просто да жадува за нов живот и много пари. Може да бъде вербуван поради собствените му слабости — сексуални или хомосексуални — или просто със сладки приказки и ласкателства.

Немалко съветски люде, подобно на Пенковски и Гордиевски, преминаха на другата страна, защото така им диктуваше съвестта, но повечето шпиони, които се обръщат срещу собствената си страна, го правят, защото страдат от една чудовищна суета: убеждението, че представляват важна брънка в световния ред.

Но най-странното вербуване се нарича просто „влизане“. Както подсказва думата, вербуваният влиза ненадейно — без да е очакван или предварително представен — и предлага услугите си.

Реакцията на централата, към която се обръща, е винаги скептична — това няма как да не е „уловка“, нали? Така например през 1960-а един висок руснак се обърнал към американците в Москва, като заявил, че е полковник от съветското военно разузнаване ГРУ, и предложил да шпионира за Запада, но те го отхвърлили.

Сащисан, човекът се обърнал към англичаните, които му дали възможност да опита. Олег Пенковски се оказал един от най-изумителните агенти за всички времена. През своята кратка кариера от две години и половина той предал 5500 документи на англо-американската централа, която го ръководела, и всеки един от тях бил от категорията „секретно“ или „строго секретно“. По време на кубинската ракетна криза светът така и не разбра, че президентът Кенеди е знаел всички карти в ръцете на Хрушчов, подобно на играч на покер, който гледа ръката на противника си в огледало зад гърба му. Огледалото бил Пенковски.