Зелено дайкири

— Нали ти казах, че щяхме да ходим до Бимини преди Чарли да се гътне?

— Да, това беше част от защитата ни — защо ще планирате да плавате с Чарли седмица след убийството му.

— Сега отиваме двамата с Чет. Без Чарли — смехът й забълбука като мехурчета от шампанско.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрина?

— Не — още една глътка, още малко смях. — Освен ако не искаш да разбереш една голяма тайна.

Не беше сигурен. Не беше сигурен, че иска да чуе, че неговата ядивна и градивна личност е оправдал жена, виновна за убийство. Но трябваше да разбере.

— Давай. Кажи ми тайната.

— Не — отвърна тя и се нацупи като малко момиченце. — Не бива.

— Хайде да играем на една игра, Катрина. И аз ще ти призная нещо, ако ми кажеш.

— Обичам игрите — засмя се тя. — Ти си пръв.

— Добре. Помниш ли записа от охранителната камера?

— Разбира се. Първо мислеше, че на стената има сянка от човек. Но после експертът ти каза, че нямало нищо.

— Така ти казах аз. Казах го и на Виктория.

— Сериозно?

— Излъгах.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше обикновена фотограметрична задача, която се решава със специално уравнение. Сянката беше на човек около метър и осемдесет, над деветдесет килограма. На кого ти прилича?

— На моя Чет — изчурулика тя. Остави чашата си с вино и кокетно наклони глава. — Значи си знаел, че Чет е бил там?

— Знаех.

— Защо не каза на Виктория?

— Исках да работи здраво за теб също като мен.

— Защо си даде толкова зор, след като си мислел, че съм виновна?

— Това ми е работата.

— Само за това ли?

— Не е малко.

— Все още ли мислиш, че съм убила стария перверзник? — като че ли взе да изтрезнява.

— Ти ми кажи.

— Стига, ти доказа, че Чарли се е самоубил.

— Доказах, че Чарли е написал предсмъртно писмо. Има разлика. Мисля, че двамата с Манко сте убили Чарли, преди да успее да свърши работата сам.

— Точно обратното е, глупчо. Много ясно, Чет щеше да го убие, но Чарли го изпревари.

— Истина ли е? Можеш да ми кажеш. Не могат да те съдят два пъти за убийството на Чарли.

— Голям риск, а? Но е истина, кълна се. Чарли сам се удуши. Трябваше да го видиш. Очите му направо щяха да изскочат от главата. Гадост!

Стив почувства смесица от облекчение и отвращение. Добре, не беше виновна, но не беше и невинна. Беше ли възтържествувала справедливостта? Вероятно беше. Катрина е искала да убие Чарли, но наказваме хората за делата им, а не за желанията. Ако всяка жена, която иска да удуши съпруга си, е обвинена в убийство, адвокатите по криминални дела до един ще карат ферарита. Морално погледнато, Катрина беше виновна, разбира се. Ако наистина имаше съдник на небесен трон, истински Страшен съд, реши Стив, накрая щеше да си получи заслуженото. Но що се отнася до земните закони, Катрина беше справедливо оправдана. Той си свърши добре работата.

Тя изпи остатъка от шампанското си.

— Е, можеш да ме поздравиш.

— Че не си убила съпруга си ли?

— Че се женя за Чет.

— Не каза ли, че Чет е само спортна бройка?

— Но добра — разсмя се тя. — Ще го направим на Бимини.

— Поздравления!

Два скорпиона на една яхта, помисли си той. Почуди се колко време ще мине преди единият, да ужили другия.

— Преди да тръгнем, трябва да направиш още нещо.

— Какво?

— Можеш ли да ми изготвиш един от онези предбрачни договори? — попита Катрина.

Кадилакът тъкмо минаваше покрай Папагалската джунгла, когато мобилният на Стив иззвъня.

— Алтия Рол ми се обади тази сутрин — чу се напевният глас на Хърбърт Соломон.

— Мамка му! Вчера бях толкова скапан…

— … че забрави да ми съобщиш голямата новина.

— Съжалявам, тате. Наистина.

Хърбърт се изкашля неодобрително.

— Няма значение, радвам се за теб. И за Боби.

Прозвуча като прошка, така че Стив се поуспокои малко.

— Така че, ако остава уговорката за събота и неделя, ще заредя лодката — каза Хърбърт.

— Ще дойдем. Благодаря, татко. За всичко.

— Не знаеш и половината.

— Какво искаш да кажеш?

— Къде са ми стоте хиляди?

Един сааб кабриолет, който дънеше здрава салса, задмина кадилака и Стив не беше сигурен дали е чул правилно баща си.

— Какво каза, татко?

— Когато Марвин се отби да ме види, се ядосах. И се обидих. Собственият ми син няма да ме помоли за помощ.

Какво, по дяволите… Оказа се, че беше чул правилно. Но не можеше да повярва.

— Парите не са били на Тереса?

— Мила дама, но тя беше само мой куриер, и толкова. Изтеглих пенсионния си влог. Така прави човек за сина си.

Стив беше толкова шокиран, че за малко не закачи със задницата една тойота, която успя да завие и да избегне теглича му.

— Тук ли си, синко?

— Даде ми толкова пари, без дори да знаеш за какво са ми?

— Тогава не знаех. Но сестра ти се отби да ме види на тръгване. Сега знам.

Стив усети как го залива гореща вълна. Значи това било да усещаш срам.

— Бях изненадан — продължи Хърбърт.

— Не знам какво да кажа, татко.

— Много щедро от твоя страна, синко.

— Щедро?

— Да платиш за лечението на Джанис. Клиниката е страхотна.

„Лечение? Това ли му беше казала, че ще прави със стоте бона? Или се опитва да ме накара да се почувствам по-добре?“

— Правилно си постъпил, Стивън. Погрижил си се за семейството. За сестра си и за племенника си.

Стив не беше сигурен, но усещаше, че баща му знае истината. Какъв странен начин двамата да се съберат, заплетени в семейна конспирация!

— Ще хванем ли някоя и друга риба в събота, татко?

Хърбърт се разсмя.

— От тебе бирата, от мен стръвта.

Стив намали, когато един огромен хамър го засече от съседното платно. Бяха на пет минути от офиса. Радиото беше на спортен канал, някакъв слушател се жалваше, че мажоретките на Делфините не си въртели дупетата като тези на Каубоите. Боби ядеше втора бисквита и току-що беше отворил едно шише със сок от ананас. Щеше всеки момент да му стане лошо от сладко.