Зъл мрак, угаснали звезди

— Точно така — кимнах — и остава прохладна следобед дори през лятото, защото слънцето грее от другата страна на къщата.

Приближих се до дрешника и го отворих. Онзи ирационален страх се завърна, по-силен от всякога. „Къде е кувертюрата? — щеше да попита шерифът. — Онази, дето беше по средата на горната лавица?“

Той, естествено, не направи нищо подобно. Поканих го да надникне в дрешника и Джоунс се озова до мен с неподозирана за теглото му бързина. Пронизващите му очи — които бяха толкова яркозелени, че приличаха на котешки — зашариха нагоре-надолу по рафтовете.

— Много парцали — обобщи той.

— Да — съгласих се. — Арлет обичаше тоалетите и каталозите за поръчка по пощата. Но след като е заминала само с една пътна чанта — имаме две, другата е ей-там, в ъгъла, виждате ли я? — мога да кажа, че е взела само най-любимите си. Имаше два панталона и едни сини дънки, но и тях ги няма. А аз си мислех, че не обича да носи панталони…

— Панталоните са най-удобни за пътуване, нали тъй? — изтъкна шерифът. — Няма значение дали си мъж или жена — с панталони се пътува най-добре. Ето защо жена ви ги е взела. Особено ако е бързала.

— Да, предполагам, че сте прав…

— Взела е и по-скъпите си бижута, и снимката на дядо и баба — обади се Хенри зад нас. За малко да подскоча; съвсем бях забравил, че е тук.

— Наистина ли? Гледай ти, гледай ти…

Той огледа отново дрехите и затвори вратата на дрешника.

— Хубава стая — отбеляза, докато пристъпваше към коридора с широкополата си шапка в ръце. — Хубава къща. Една жена трябва да не е с всичкия си, за да зареже такава хубава стая и такава хубава къща…

— Мама много ми говореше за живота в градовете — печално въздъхна Хенри. — Мечтаеше си някой ден да отвори свой магазин…

— Сериозно? — Шерифът го стрелна с котешкия си поглед. — Виж ти! Ама затова трябват пари, не е ли тъй?

— Тя получи като наследство от баща си онези сто акра — напомних му.

— Да, вярно — усмихна се смутено Джоунс, сякаш бе забравил за парцела от ето акра. — Е, може би така е най-добре. „По-добре да живееш в пуста земя, нежели със свадлива и сърдита жена.“ Притчи Соломонови. Ти радваш ли се, че майка ти замина, синко?

— Не — отвърна Хенри и от очите му бликнаха сълзи. Мислено благослових всяка.

— Тъй значи… — измърмори шерифът, постави ръце на подутите си колене и се наведе, за да надзърне под леглото. — Май виждам дамски обувки тук долу. И още едни, от ония, дето са по-удобни за дълго ходене… Ей, хора, да не би да е тръгнала боса?

— Вероятно е заминала с гуменките си — предположих. — Тъкмо те липсват.

Това си беше самата истина. Избелелите зелени гуменки, които тя наричаше „градинарските си обувки“, действително липсваха. Бях ги запомнил добре, защото ги бях видял точно преди да започна да запълвам кладенеца.

— Аха! — кимна той. — Е, още една мистерия е разплетена… — Той извади посребрения часовник от джоба на жилетката си и погледна циферблата му. — Е, аз ще вдигам гълъбите… Темпусът нещо доста бързо фугитясва 2 !

Върнахме се по коридора, като Хенри отново вървеше най-отзад, навярно за да може да избърше очите си в уединение. Изпратихме шерифа до неговия „Максуел“ със златната звезда на вратата. Тъкмо щях да го попитам дали иска да погледне кладенеца — вече си бях подготвил историята, която да му разкажа, — когато той се спря и хвърли на сина ми поглед, изпълнен с плашеща добронамереност.

2

Профанизиране на латинската сентенция „Tempus fugit“ — „Времето лети“ — Б.пр.

— На идване се отбих у семейство Котъри — рече той.

— О? — възкликна синът ми. — Така ли?

— Казах им, че напоследък ми се налага да опикавам всеки храст, но с радост бих използвал един удобен, чист и добре поддържан клозет, в който няма да треперя да не ме ужили някоя оса, докато се мъча да изцедя няколко капки от оная си работа. А семейство Котъри са спретнати хора. И си имат хубава щерка. Някъде на твоите години, нали?

— Да, господине — отвърна Хенри с равен тон, повишавайки леко глас на „господине“.

— Май си падаш по нея, а? И тя по теб, съдейки по казаното от майка и…

— Наистина ли е казала такова нещо? — попита момчето ми. Звучеше изненадано, но и доволно.

— Да. Госпожа Котъри ми довери, че се тревожиш за майка си и че Шанън и е споделила нещо, което си казал във връзка с това. Попитах я какво и тя ми заяви, че не е нейна работа да ми го казва, но мога да питам Шанън, ако искам. И аз така и направих.

Хенри сведе очи.

— Казах и да го пази в тайна.

— Е, няма да и береш гарез, нали? — попита шериф Джоунс. — Мисълта ми е, че когато голям мъж като мен със звезда на гърдите си попита крехко създание като нея какво знае, крехкото създание няма как да не изплюе камъчето, нали така? Просто няма избор, нали разбираш? Така че няма защо да я виниш…

— Не знам — смотолеви синът ми, без да вдига глава. — Сигурно е така, както казвате. — Забелязах, че не просто се преструваше на нещастен; той беше нещастен. Въпреки че всичко се развиваше така, както искахме и се надявахме да бъде.

— Шанън ми сподели, че родителите ти са вдигали голям скандал за продажбата на стоте акра и когато си застанал на страната на баща си, госпожа Джеймс те е шамаросала доста силно.

— Да — отвърна вяло Хенри. — Тогава мама беше пила повечко…

Шериф Джоунс се обърна към мен:

— Пияна ли беше, или просто почерпена?

— Нещо по средата — казах аз. — Ако се беше напила, щеше да спи цяла нощ, вместо да стане в потайна доба, да си опакова нещата и да се изниже като крадец.

— Не мислите ли, че ще се върне, когато изтрезнее, а?

— Надявах се, че точно така ще стане — все пак до магистралата има повече от шест километра… Но добере ли се веднъж дотам, някой шофьор като нищо може да я е качил, преди главата и да се е избистрила. Някой камион по трасето Линкълн-Омаха примерно.

— Да, да, и на мен ми дойде на ума същото… — промърмори Джоунс. — Е, сигурен съм, че ще получите новини от нея веднага щом се свърже с господин Лестър. Ако твърдо е решила да остане сама в града, определено ще и трябват пари.

Значи и шерифът си беше дал сметка за това.

Погледът му внезапно се изостри.

— Тя имаше ли някакви пари в брой, господин Джеймс?

— Ами…

— Не се стеснявайте. Изповедта е балсам за душата. Католиците винаги гледат да скътат нещо настрана, нали?