Зъл мрак, угаснали звезди

— Прав си, тя нямаше да ти говори по този начин — отбелязах, гледайки момчето право в очите. — Щеше да ти наговори далеч по-ужасни неща. И щеше да ти се присмее, колкото и да не ти се вярва. Вслушай се в сърцето си, сине, и то ще ти каже истината.

— Не!

— Майка ти нарече Шанън „малка трътла“ и после ти каза да държиш змийчето в гащите си. Това бе последният и съвет и въпреки че беше вулгарен и груб като повечето нейни приказки, май наистина трябваше да го послушаш!

Гневът на Хенри се уталожи.

— Стана след онова… след онази нощ… когато двамата с тебе… Шан не искаше, но аз я накарах. А след като започнахме, и на нея също и хареса толкова, колкото и на мен. — Той изрече тези думи с някаква странна извратена гордост, след което поклати уморено глава. — Сега тези сто акра буренясват, а аз съм в безизходица. Ако мама беше тук, без съмнение щеше да ми помогне. Парите решават всички проблеми, нали така казва той… — И Хенри кимна към приближаващата пушилка.

— Ако не си спомняш колко стисната беше майка ти, значи паметта ти е много къса! — отвърнах му аз. — И ако си забравил как те зашлеви през устата онзи път…

— Не съм — въздъхна унило той. И добави (още по-отчаяно): — Мислех, че ще ми помогнеш.

— Точно това смятам да направя. В момента е най-добре да си обереш крушите. Присъствието ти тук пред бащата на Шанън ще е като червена кърпа, размахана пред разярен бик. Да видя как ще протече разговорът ни, пък после може да те извикам на верандата. — Хванах го за китката. — Ще направя всичко за теб, сине.

Той рязко изтръгна ръката си.

— Дано!

Сетне влезе в къщата и малко преди Харлан да отбие по алеята ни с новата си кола (яркозелен „Неш“ 10 , който лъщеше под слънцето като майски бръмбар), чух как мрежестата врата на верандата се затръшва с трясък.

10

Автомобил, произвеждан от компанията „Неш Мотърс“, съществувала от 1917 до 1954 година. Сред нововъведенията и в автомобилостроенето са въвеждането на цялостна каросерия и предпазните колани. — Б.пр.

Автомобилът изпуфтя, разтресе се и утихна. Харлан излезе, свали шлифера си, сгъна го и го положи на седалката. Зачудих се защо го е взел, но в същия миг забелязах, че се е облякъл специално за посещението си — с бяла риза, тясна вратовръзка и онези елегантни панталони, с които ходеше на църква в неделя. Коланът му беше със сребърна тока. Той го нагласи малко под неголямото си коремче, както явно му беше най-удобно. Винаги се бе държал добре с мен и смятах, че сме добри приятели, ала в този момент си дадох сметка, че го мразя. И не защото бе дошъл, за да ме обвинява за случилото се; Бог знае, че и аз бих сторил същото, ако ролите ни бяха разменени. Не, причината за ненавистта ми беше друга. И не само една. Мразех го заради лъскавия зелен неш. Заради сребърната тока с форма на делфин. Заради новия му силоз, боядисан в яркочервено, както и заради вътрешната канализация и водопровод. А най-вече заради невзрачната му, покорна съпруга, която бе оставил у дома си и в момента без съмнение му приготвяше вечеря, въпреки тревогите, които я терзаеха не по-малко от него. Заради жена му, която при всеки проблем би отвърнала мило: „Каквото ти решиш, ще е най-добре, скъпи.“ Жени, вземете си поука — подобна съпруга няма защо да се бои, че последното нещо, което мъжът и ще чуе от нея, би било предсмъртното хъхрене от прерязаното и гърло.

Посетителят ми закрачи енергично към верандата. Изправих се и му протегнах ръка в очакване да видя дали ще я поеме. Забелязах известно колебание, докато обмисляше евентуалните плюсове и минуси, но в крайна сметка се стигна до едно кратко ръкостискане.

— Имаме голям проблем, Уилф.

— Зная — кимнах. — Хенри току-що ми каза. По-добре късно, отколкото никога.

— По-добре никога, отколкото някога — изсумтя той.

— Ще седнеш ли?

Той се замисли, преди да се разположи в люлеещия се стол, който преди бе принадлежал на Арлет. Знаех защо се колебае — когато си гневен и изнервен, предпочиташ да стоиш прав, — ала след малко Харлан седна до мен.

— Искаш ли малко чай с лед? Нямам лимонада, понеже Арлет беше майсторът в приготвянето и, така че…

Той ми махна да замълча с подпухналата си ръка. Подпухнала, но силна. Харлан бе от най-заможните фермери в целия окръг Хемингфорд, ала не беше никак надут; когато трябваше да се коси или прибира реколтата, неизменно се трудеше рамо до рамо с наетите работници.

— Искам да се върна преди залез-слънце. Нищо не виждам с тия фарове. Момичето ми има сладкишче във фурната си и познай кой е проклетият готвач.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако кажа, че съжалявам?

— Не. — Устните му бяха присвити и виждах как вените на врата му пулсират. — Бесен съм от яд, а най-страшното е, че няма на кого да си го изкарам. Не мога да съм ядосан на децата, понеже са още деца, макар че ако Шан не беше бременна, щях да я метна върху коляното си и хубавичко да я напердаша, задето не се е държала прилично. Това никак не и подобава, особено като се има предвид, че е отгледана и възпитана толкова добре!

Прииска ми се да го попитам дали случайно намеква, че Хенри не е възпитан добре. Обаче си затворих устата и го оставих да излее всички онези неща, които се бяха насъбрали в него и не му даваха мира. Човекът си беше подготвил цяла реч, ала след като я кажеше, щеше да е по-лесно да се общува с него.

— Иска ми се да обвиня Сали, задето не можа да забележи по-отрано състоянието на момичето, обаче всеки е наясно, че на първескините не им личи толкова… а и добре знаеш що за рокли носи Шан. И това не е нещо ново, понеже се облича с тия бабешки тоалети още откакто стана на дванайсет години и получи първия си…

Той разпери месестите си длани пред гърдите. Кимнах.

— Иска ми се да обвиня и теб, защото ми се струва, че си пропуснал онзи разговор, който бащите обикновено провеждат със синовете си. — „Сякаш имаш някаква представа как се отглеждат синове“ — помислих си аз. — Примерно да му кажеш, че има пистолет в гащите си и че предпазителят винаги трябва да е включен. — В гърлото му се надигна сподавено ридание и той заплака. — Милото… ми… момиченце… е още на невръстна възраст, та да става майка!

Естествено, аз бях виновен за нещо, за което Харлан изобщо не подозираше. Ако не бях поставил Хенри в ситуация, в която отчаяно да копнее за женска любов, навярно Шанън нямаше да има сегашните неприятности. Можех също така и да попитам Харлан дали пък случайно не е оставил малко вина и за себе си, или вече я беше разпределил всичката. Обаче си замълчах. По природа никога не съм бил тих и кротък, ала животът с Арлет ми даде доста практически умения в тази насока.

— Само че не мога да обвиня и теб, тъй като жена ти избяга, трябва да вършиш всичко сам и, естествено, не можеш да отделиш нужното внимание на сина си. Затова излязох навън и нацепих почти два кубика дърва, преди да дойда тук — за да изкарам поне част от гнева си навън. Мисля, че имаше ефект — стиснах ти ръката, нали?

Когато чух тази адресирана към самия него похвала, езикът ме засърбя да му отвърна: „Ако не се лъжа, май трябват двама души, за да стане тая работа“, ала в края на краищата се въздържах. Наместо това изрекох:

— Да, така беше.

— Е, това ни отвежда на въпроса какво ще правим. Какво ще направите двамата с момчето, което седеше на трапезата ми и ядеше гозбите, приготвени от жена ми.

Някакъв демон — или създанието, което влиза в нас, когато Заговорникът си отиде — ме накара да кажа:

— Хенри иска да се ожени за нея и да кръстят бебето.

— Това е такава безумна дивотия, че ми се повдига само като я чуя. Не искам да кажа, че Хенри няма нощно гърне и прозорец, откъдето да го изхвърли — знам, че се справяш прилично — или най-малкото полагаш всички усилия, — но това е всичко. Последните години бяха златни години, Уилф, а ти си само на една крачка пред банката. Къде ще си, когато работата отново се закучи? Добре знаеш, че рано или късно това ще стане… Ако беше взел суха пара от продажбата на онези сто акра, ситуацията щеше да е различна — всеки знае, че скътаните пари правят по-леки черните дни, — но се боя, че с изчезването на Арлет парцелът има да си седи още сума ти време като запечена стара мома на нощното си гърне.