Зъл мрак, угаснали звезди

Не си сигурна. Помни, че не си сигурна!

Само че ако намериш повечко котешки косми…

Лежеше, сънят отказваше да я навести, умът и се въртеше в кръг — ту мислеше за жертвите, ту за децата си, ту за себе си, сети се дори за отдавна забравената библейска притча как Исус се е молил в Гетсиманската градина. След като около час — толкова време и се струваше, че умът и се е въртял в омагьосания кръг — отново извърна очи към часовника на Боб и видя, че са изминали едва дванайсет минути. Подпря се на лакът и обърна будилника към прозореца.

„Утре вечер няма да се прибере преди тест часа“ — каза си… въпреки че след като вече минаваше полунощ, излизаше, че Боб ще се върне през същия ден. Все пак имаше на разположение осемнайсет часа. Достатъчно време да вземе някакво решение. Хубаво щеше да е, ако можеше да поспи — сънят проясняваше ума, само че това беше невъзможно. Щеше да задреме, в просъница да си помисли за Марджъри Дювал, Стейси Мур или (о, ужас!) за десетгодишния Робърт Шейвърстоун. „НЕ ГО ЗАБОЛЯ!“ И сънят щеше да отлети. Хрумна и, че вече никога няма да заспи. Беше абсурдно, разбира се, но докато лежеше в мрака, усещайки отвратителния вкус на повръщано, въпреки че се беше нажабуркала с вода за уста, възможността и изглеждаше напълно реална.

В един момент си спомни как като съвсем малка обикаляше стаите в родния си дом и се взираше в огледалата. Заставаше пред всяко, обгръщаше с длани лицето си и притискаше нос до стъклото, като сдържаше дъха си, за да не се замъгли повърхността.

Видеше ли я майка и, неизменно я хокаше:

— Ще остане петно и пак ще лъскам огледалото. Какъв е този интерес към собствената ти персона? Никога няма да спечелиш конкурс по красота, момиче. И защо заставаш толкова близо? Така нищо няма да видиш!

На колко годинки беше тогава? Четири? Пет? Във всеки случай беше твърде малка, за да обясни, че не се интересува от отражението си. Беше убедена, че огледалата са врати към друг свят и че в тях се отразяват не гостната или банята на Мадсенови, а гостната и банята на друго семейство. Например с фамилното име Матсон вместо Мадсен. Всичко от другата страна на огледалото беше подобно, но не същото, и ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи някои разлики: килимът беше елипсовиден вместо кръгъл, едната врата се заключваше с верижка вместо с резе, бутонът за електричеството беше вляво вместо вдясно. И момиченцето не беше същото. Тя беше убедена, че с него са свързани по някакъв начин (сестри от огледалото?), но така или иначе момиченцето беше различно. Вместо Дарсилен то се казваше Джейн, Сандра или пък Елинор Ригби, която поради някаква причина (зловеща причина) събираше оризовите зърна след сватбените церемонии в църквите.

Дарси неусетно се унесе, но съзнанието и отказваше да заспи; мислеше си, че ако можеше да обясни на майка си какво търси, ако беше споделила за Незнайното момиче, с което хем си приличаха, хем бяха различни, родителите и щяха да я изпратят при детски психиатър. Само че не момичето я вълнуваше. Вълнуваше я идеята, че зад огледалата съществува друг свят и че ако човек може да прекоси другата къща (Незнайния дом) и да излезе през външната врата, непознатият свят ще го очаква.

Разбира се, вманиачаването и премина, когато и подариха нова кукла (кръсти я госпожа Бътъруърт по названието на любимия си сироп за палачинки) и нова къщичка за кукли; след това започна да си фантазира за неща, подхождащи на момиченце на нейната възраст: как готви на куклената печка, как пазарува и повива бебето, как се преоблича за вечеря. А ето, че днес най-после беше преминала през огледалото. Само че в Незнайния дом не я чакаше момиченце, а Незнаен съпруг, който през цялото време беше живял зад огледалото и там беше сторил ужасни неща.

„Читаво и на прилична цена“ — често казваше Боб — мото, достойно за всеки счетоводител.

„На крак, свеж като кукуряк.“ Отговор на всяко „Как си?“ който знаеха всички млади скаути, водени от Боб из горите, и който навярно повтаряха и като зрели мъже…

Дарси затвори подпухналите си очи и се унесе, бръчките на челото и се позагладиха. Размърда се, когато съпругът и спря колата на алеята пред къщата, но не се събуди. Може би щеше да се сепне, ако фаровете на събърбана бяха осветили тавана, но Боб ги беше изключил, за да не я събуди.

8.

Котешка лапичка, мека като кадифе, милваше страната и. Нежно, но много настойчиво.

Дарси се опита да я отблъсне, обаче ръката и сякаш тежеше половин тон. Сигурно сънуваше. Точно така — нямаха котка. „Въпреки че ако в някоя къща има повечко котешки косми, значи наблизо има котка“ — напомни и умът и, който се мъчеше да се отърси от съня.

Лапичката отметна косата и и помилва челото и; не, не беше котешка лапа, понеже котките не говорят.

— Събуди се, Дарс. Събуди се, миличка. Искам да си поговорим.

Гласът беше нежен и успокояващ като допира. Гласът на Боб. И не беше лапичка, а ръка. Ръката на Боб. Обаче нямаше начин да е Боб, понеже той беше в Монпе…

Дарси отвори очи и го видя — седеше на леглото до нея и милваше лицето и, както правеше понякога, когато и беше лошо. Носеше елегантен костюм с жилетка, марка „Джос. Ей Банк.“ (купуваше си дрехите само от тази фирма, защото „подхождали на банкери“), но беше разкопчал жилетката и горното копче на ризата си. Краят на вратовръзката му стърчеше като червен език от джоба на сакото му. Коремът му преливаше над колана и първата мисъл на Дарси беше: „Крайно време е да свалиш някой и друг килограм, Боби, затлъстяването пречи на сърцето.“

— Защо… — каза и не позна гласа си — все едно грачеше врана.

Той се усмихна и продължи да милва лицето и, после прокара длан по шията и. Дарси се покашля и опита отново:

— Защо си тук, Боби? Сигурно е… — Повдигна глава да погледне часовника на нощното му шкафче, после се сети, че го е обърнала към стената.

Боб погледна ръчния си часовник и каза, без да престава да се усмихва:

— Три без петнайсет. След разговора ни по телефона седях два часа в ужасната мотелска стая и се опитвах да си внуша, че онова, което мисля, не е вярно. Обаче всичко в този живот съм постигнал със смелостта да погледна истината в очите. Затова се качих в колата и потеглих насам. Нямаше никакво движение. Да ме пита човек защо досега не съм пътувал нощем. Може би ще ми стане навик. Ако не съм в „Шоушенк“, разбира се. Или в държавния затвор в Конкорд. Зависи от теб, нали така?

Дланта му, милваща страната и. Допирът и беше познат, дори миризмата и беше позната и тя открай време я харесваше. Вече не беше така и не само заради ужасяващите разкрития, които беше направила тази нощ. Как досега не беше забелязала колко самодоволен и властен е жестът му? Все едно казваше: „Ти си дърта кучка, но си моята дърта кучка. Само че този път си се изпишкала на пода, докато ме е нямало, и си направила беля. Голяма беля.“

Дарси отблъсна ръката му, повдигна се на лакът и седна.

— Какви ги говориш? Промъкваш се вкъщи като крадец, събуждаш ме…

— Да, миличко, ти спеше на запалена лампа. Забелязах го веднага щом завих по алеята.

Усмивката му не беше гузна. Нито зловеща. Беше същата добродушна усмивка на Боб Андерсън, която Дарси беше обикнала от пръв поглед. За миг паметта и я върна към първата им брачна нощ и колко съобразителен беше Боб тогава, как и даде време да свикне с новото положение.

„И сега ще направи така“ — помисли си тя.