Зъл мрак, угаснали звезди

Тази мисъл толкова и допадна, че я изрече на глас:

— И какво от това? Голямо чудо! — И за да докаже, че не и пука, хвана кашона с две ръце и го избута чак до стената.

Нещо изтрака. Какво ли беше?

„Не е важно“ — каза си Дарси; беше почти сигурна, че мисълта не идва от Зоната на глупостта, а от онази на интелигентността. Под масата беше тъмно, нищо чудно да се разхождаха мишки. Мишки се заселваха дори в добре поддържан гараж като този, особено когато застудееше, а подплашената мишка хапе лошо.

Тя се изправи, изтупа прахта от халата си и излезе от гаража. На половината път по коридора чу как телефонът зазвъня.

3.

Влезе в кухнята, преди да се включи секретарят, но не вдигна слушалката. Ако беше Боб, предпочиташе машината да запише обаждането му. Тъкмо сега нямаше никакво желание да разговаря с него. Страхуваше се, че гласът и ще я издаде. Той щеше да предположи, че е отишла я до близкия магазин, я до видеотеката, и щеше да телефонира след час. Дотогава тревогата и от неприятната находка щеше да е попреминала и нямаше да и попречи да води нормален разговор.

Само че не беше Боб, а Дони:

— Да му се не види! Много исках да ви чуя, мили хора.

Дарси вдигна слушалката, облегна се на плота и каза:

— Казвай. Бях в гаража и докато дойда…

Дони беше на седмото небе от радост. Сега живееше в Кливланд, Охайо, и след като с приятеля му две години се бъхтиха в най-голямата рекламна агенция в града, без да получат насърчение или повишение, решиха да започнат самостоятелен бизнес. Боб се опита да го разубеди и изтъкна, че Дони и съдружникът му никога няма да получат банковия кредит, необходим им да си стъпят на краката през първата година.

— Слез на земята — каза му предишния път, когато разговаряха по телефона. Беше в края на зимата и последният сняг още се криеше под дърветата и храстите в задния двор. — Ти си на двайсет и четири, също и приятелят ти Кен. Чак след година ще имате право на специална застраховка за колите си. Какво ти говори това? Че нито една банка няма да ви отпусне двайсет и седем хиляди долара за започване на бизнес, особено сега, когато икономиката е в сериозна криза.

Обаче двамата бяха получили заема и в същия ден бяха сключили два важни договора. Първият беше със собственик на голям автосалон, който търсеше нестандартен подход за привличане на клиенти на възраст между трийсет и четирийсет години. Вторият беше със същата банка, която беше отпуснала заема на „Андерсън енд Хауард“.

Дарси радостно възкликна и Дони се засмя. Разговаряха двайсетина минути, по едно време бяха прекъснати от сигнала за друго обаждане.

— Искаш ли да се обадиш? — попита Дони.

— Не, това е баща ти. Замина за Мантпилиър да оцени някаква ценна колекция от монети. Пак ще позвъни, преди да си легне.

— Как е той?

„Добре — помисли си Дарси. — На стари години има нови интереси.“

— На крак, свеж като кукуряк — отговори, цитирайки една от любимите фрази на Боб, и Дони се засмя. Смехът му стопли сърцето и.

— А сестра ми?

— Обади и се и разбери, Доналд.

— Да, да, непременно. Все се каня да и звънна и все не ми остава време. Бъди така добра да ме осведомиш.

— Много е щастлива. Трескаво се подготвя за сватбата.

— Човек би казал, че ще се омъжва другата седмица, а не през юни.

— Драги, ако не положиш усилие да разбереш жените, ще си останеш стар ерген.

— Не бързам да се вържа. Харесва ми да купонясвам.

— Стига да не прекалиш с удоволствията.

— Обещавам да внимавам. Извинявай, но се налага да затворя, мамо. След половин час имам среща с Кен на по едно питие. Започваме да обмисляме рекламата за автосалона.

Тя понечи да го предупреди да внимава с пиенето, обаче се отказа. Дони още изглеждаше като деветокласник, а в съзнанието и си оставаше петгодишно хлапе с червено яке, което неуморно сновеше с тротинетката си напред-назад по алеите на парк „Джошуа Чембърлейн“ в Паунал, но вече не беше нито едното, нито другото. Беше млад мъж и — колкото и невероятно да изглеждаше — млад предприемач, който правеше първите си стъпки в големия свят на бизнеса.

— Добре — каза в слушалката. — Благодаря за обаждането. Много ме зарадва.

— И на мен ми беше приятно да си поговорим. Поздрави стареца, когато се върне, и му предай, че го обичам.

— Непременно.

— На крак, свеж като кукуряк! — Дони се изкиска. — Колко ли млади скаути са научили от него този бисер?

— Всички до един. — Дарси отвори хладилника да провери дали случайно не е останало сладоледено десертче „Бътърфингър“, което с трепет очаква да попадне в любящите и ръце. Нямаше нито едно. Ужас!

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Тя затвори и установи, че се усмихва. Лошото и настроение се беше разсеяло. Само че след секунди усмивката и помръкна.

Изтракването!

Чула го беше, когато избута под работната маса кашона с каталозите. Звукът не беше като от удряне на картона в изпуснат инструмент, а и се беше сторил някак глух.

Не ме е грижа!

За жалост беше тъкмо обратното. Тя изпитваше натрапчивото усещане за недовършена работа. Какво беше изтракало отдолу? Имаше ли още гнусни списания, скътани в кашона?

Не искам да знам.

Да, да, но все пак трябваше да узнае истината. Ако списанието беше само едно, значи беше права, като си мислеше, че съпругът и е задоволил сексуалното си любопитство, надничайки в онзи отвратителен (и откачен) свят. Дори да имаше още списания, положението не беше толкова страшно — та нали Боб беше приготвил за изхвърляне всичко в кашона. И все пак… някакво тревожно чувство не и даваше покой.

Най-много я притесняваше изтракването. То се натрапваше в ума и, измествайки въпросите относно списанията.

Взе от килера електрическо фенерче и тръгна обратно към гаража. Загърна се по-плътно с домашната роба и съжали, че не си е сложила якето. Навън все повече застудяваше.

4.

Дарси коленичи, отмести настрана кашона с каталозите и освети с фенерчето пространството под работната маса. В първия момент видя само две тъмни ивици на дървения перваз, едната беше малко по-широка. После усети безпокойство и внезапно нещо я сви под лъжичката. Натъкнала се беше на скривалище.

„Зарежи всичко, Дарси. Това засяга само Боб и ако искаш, да си живееш спокойно, не бива да се намесваш.“

Уместен съвет, обаче тя беше стигнала твърде далеч, за да го изпълни. Без да изпуска фенерчето, пропълзя под масата, очаквайки по лицето и да полепнат паяжини, но паяжини нямаше. Нейният оплешивяващ съпруг, колекциониращ редки монети и водач на малките скаути, беше голям чистник.

„Пък и явно често пропълзява под масата, затова няма как да се образуват паяжини.“