Анна в рокля от кръв

– Това е ужасно – казва тя.

– Да.

– Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща освен да убива – искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

– Тя не иска да убива хора, Кас.

– Знам. Но как тогава да...

– Ще го направиш, защото трябва – казва тя простичко. – Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

– Това какво е?

– Анасон.

– И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

– Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.

Глава петнадесета

Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това – смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.

Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.

Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.

– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.

– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.

Кармел се усмихва към него в светлината на луната.

– Откъде си научил всичко това?

– От дядо – отговаря гордо той и подава една свещ.

Дава друга на Уил и накрая на мен.

– Готови ли сте? – пита той.

Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.

Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.

– Защо не дадеш кокошите крака на Кармел – предлагам аз.

Той се опитва да ги задържи между кутрето и безименния си пръст. Кармел протяга ръка с ентусиазъм, донякъде престорен. Но все пак далеч не е такава кифла, за каквато я помислих в началото.

– Усещате ли? – пита Томас и погледът му светва.

– Кое?

– Потоците от енергия.

Уил се оглежда скептично.

– Всичко, което усещам, е студ – казва сухо той.

– Палете свещите, от изток и после обратно на часовниковата стрелка.

Четири малки пламъчета осветяват лицата ни и разкриват изражения, едновременно учудени, изплашени и леко глуповати. Само Томас е невъзмутим. Той вече се е пренесъл някъде другаде. Очите му са затворени и когато проговаря, гласът му е с една октава по-нисък от обикновеното. Усещам, че Кармел се страхува, но не казва нищо.

– Започваме заклинанието – дава команда Томас.

Всички започваме да го изговаряме напевно. Трудно е за вярване, но никой не бърка текста. Думите са на латински и се повтарят отново и отново. Звучат нелепо в устите ни, но колкото повече време минава, толкова по-сериозно става усещането. Дори Уил започва да се вживява.

– Не спирайте – казва Томас и отваря очи. – Движете се към къщата. Не нарушавайте кръга.

Когато тръгваме заедно, усещам силата на заклинанието. Чувствам как и четиримата вървим, а краката ни, ходилата ни, са свързани с невидим конец. Пламъчетата на свещите стърчат право нагоре, без да трепват, силни като лагерен огън. Не мога да повярвам, че Томас прави всичко това – дребничкият, смотаничък Томас, който е крил цялата тази сила под избелялото си яке. Носим се по стълбичките нагоре и преди да се усетим, вече сме пред вратата .

Вратата се отваря. Анна ни гледа от прага.

– Дошли сте да го направите – казва тъжно тя. – Така и трябва.

Тя поглежда другите трима.

– Знаеш какво ще се случи, когато те влязат вътре – предупреждава ме тя. – Не мога да го контролирам.

Ще ми се да кажа, че всичко ще бъде наред. Ще ми се да я помоля да опита. Но не мога да спра да повтарям заклинанието.

– Той казва, че всичко ще бъде наред – чувам гласа на Томас зад мен, а моят глас за момент се сподавя. – Моли те да опиташ. Трябва да влезеш в кръга. Не се безпокой за нас. Ние ще бъдем защитени.

За пръв път съм благодарен, че Томас има способността да чува мислите ми. Анна поглежда него, после мен и после пак него. Отмества се безмълвно от вратата. Аз прекрачвам прага първи.

Знам, че и другите са влезли, не само защото се движим като един, а и защото Анна започва да се променя. Изпъкнали вени прорязват ръцете и шията и се настаняват на лицето . Косата става сплъстена и лъщящо черна. Тъмна слуз запълва очите . Бялата рокля се напоява с яркочервена кръв, светлината на луната се отразява в материята, все едно е пластмаса. Кръвта се стича по крака и капе на пода.

Зад мен кръгът не забавя ход. Гордея се с тях; може пък и да стават за ловци на духове в крайна сметка.

Ръцете на Анна са свити в юмруци, стиснати толкова силно, че черна кръв започва да се процежда между пръстите. Тя прави каквото каза Томас. Опитва се да го контролира, да озапти желанието си да съдере кожата по гърлата им, да откъсне ръцете от телата им. Повеждам кръга напред и тя стиска очи. Краката ни се движат по-бързо. Кармел и аз се завъртаме с лице един към друг. Кръгът се отваря, за да пропусне Анна в средата. За момент Кармел е закрита от погледа ми. Всичко, което виждам, е кървящото тяло на Анна. Тя влиза вътре и кръгът отново се затваря. Точно навреме. Явно едва се е контролирала и сега очите и устата се разширяват и тя издава оглушителен вик. Започва да дере въздуха с извити пръсти и усещам, че Уил леко отстъпва, но Кармел реагира бързо и слага кокошите крака на пода, там, където Анна се рее. Призракът се усмирява, спира да се движи, но ни гледа с омраза, докато се върти към всеки от нас.