Анна в рокля от кръв

А и Уил е прав. Тя уби Майк. Убила е десетки други хора. И пак ще го направи.

– Ти уби Майк – изсъсква Уил и започва да плаче. – Ти уби най-добрия ми приятел.

И тогава замахва, вдига ръка, за да я прониже. Реагирам, без да мисля.

Хвърлям се напред и хващам ръката му отдолу, като спирам замаха, който се цели в гърба ; вместо това той одрасква кожата отстрани на ребрата . Анна издава лек вик и се опитва да изпълзи встрани. Гласовете на Кармел и Томас звучат в ушите ми, викат и на двама ни да спрем, но ние продължаваме да се боричкаме.

С оголени зъби Уил се опитва да я намушка отново, като махва с камата във въздуха. Едва успявам да го ударя с лакът в брадичката. Той се изтъркулва няколко стъпки настрани и когато се хвърля отново, го посрещам с юмрук в лицето, не твърде силно, но достатъчно, за да го накарам да се замисли.

Той избърсва уста с опакото на ръката си. Не опитва да ме атакува отново. Гледа ту Анна, ту мен и разбира, че няма да му позволя да мине.

– Какво ти става? – пита ме той. – Нали това ти е работата? Сега е в ръцете ти, а ти нищо няма да направиш?

– Не знам какво ще направя – казвам честно. – Но няма да ти позволя да я нараниш. И без това не можеш да я убиеш.

– Защо не?

– Защото не опира само до ножа. А и до мен. Кръвната ми връзка с него.

– Нали с очите си виждам, че кърви, като я порязах – казва Уил подигравателно.

– Не казвам, че ножът не е специален. Но смъртоносният удар е мой. Не знам какво прави това възможно, но ти го нямаш в себе си.

– Лъжеш – казва той.

Може би е прав. Никога не съм виждал някой друг да използва ножа. Никой освен баща ми. Може би всички тези приказки, че съм избран и съм част от свещено потомство на убийци на призраци, са просто пълна измислица. Но Уил решава да повярва. Отстъпва назад към входната врата.

– Дай ми ножа – казвам отново, докато гледам как се отдалечава от мен и как металът проблясва в странната светлина.

– Ще я убия – обещава Уил, после се обръща и тръгва да бяга с камата ми в ръка.

Нещо вътре в мен започва да скимти, нещо детско и примитивно. Чувствам се като в сцената от „Магьосникът от Оз“, в която онази жена взима кучето в кошницата от колелото си и си тръгва. Краката ми искат да се затичат след него, да го съборя на земята и да го натупам, както си трябва, да си взема ножа и да не го изпускам повече от поглед. Но Кармел ми говори нещо.

– Сигурен ли си, че не може да я убие? – пита тя.

Поглеждам назад. Кармел е коленичила на пода до Анна; някак си е събрала смелост да я докосне, да я държи за раменете и сега гледа раната, която Уил направи. От нея тече черна слуз по много странен начин; черната течност се смесва с капещата кръв от роклята във водовъртеж, като мастило в червена боя.

– Толкова е слаба – прошепва Кармел. – Мисля, че наистина е ранена.

– А не трябва ли? – пита Томас. – Искам да кажа, не че заемам страната на Уил „Правя-роля-за-Оскар“ Розенбърг, но нали затова сме тук? Тя не продължава ли да е опасна?

Отговорите са да, да и да. Знам го идеално, но не мога да разсъждавам трезво. Момичето в краката ми е победено, ножа ми го няма, а сцени от „Как да убием дъщеря си“ все още се повтарят в главата ми. Тук се е случило всичко – тук е приключил животът , тук се е превърнала в чудовище, тук майка е прерязала гърлото , тук и тя, и роклята са били прокълнати и...

Отивам в средата на всекидневната и се взирам в дъските на пода. Започвам да тропам с крак. Подскачам наляво-надясно и забивам пети в дъските, като търся кухо място. Нищо не се получава. Чувствам се глупаво. Нямам достатъчно сила. Дори не знам какво правя.

– Не е тази – казва Томас.

И той се взира в пода. Сочи една дъска вляво от мен.

– Онази беше – казва той. – И ще ти трябва още нещо.

Той става и изтичва навън. Не подозирах, че са му останали сили. Това хлапе е пълно с изненади. А също така е и супер полезно, защо след около четиридесет секунди се връща с чук и щанга от колата.

Заедно започваме да блъскаме по дъската, първоначално без особен ефект, но после дървото се разцепва. С щангата надигам освободения край и коленича. Дупката е тъмна и дълбока. Не знам какво прави там. Би трябвало да виждам греди, а през тях мазето, но има само черна празнина. Само за момент се колебая и после ръката ми се заравя в дупката, където усеща студена дълбина. Помислям си, че съм сгрешил, и пак се чувствам глупаво, но после пръстите ми я намират.

Материята е твърда и хладна на пипане. И може би леко влажна. Издърпвам я от пода, където е била натикана и запечатана преди шестдесет години.

– Роклята – казва Кармел задъхано. – Какво...?

– Не знам – казвам честно.

Отивам при Анна. Нямам представа какъв ефект ще има роклята върху нея, ако изобщо предизвика някакъв. Дали ще я направи още по-силна? Дали ще я излекува? Ако я изгоря, дали и тя самата ще се изпари? Томас сигурно ще прецени по-добре. Заедно с Морфран може би ще намерят правилния отговор, а ако те не успеят, Гидиън със сигурност ще го направи. Но нямам толкова време. Коленича и поднасям опетнената материя пред очите на Анна.

В първия момент тя не реагира. После с мъка се изправя на крака. Вдигам окървавената рокля заедно с нея, като я държа на нивото на очите . Черното отстъпва: ясните, любопитни очи на Анна са се върнали върху чудовищното лице и по някаква причина това е по-стряскащо от всичко друго. Ръката ми трепери. Тя стои пред мен, не се рее, просто гледа роклята – намачкана и червена, като тук-таме се вижда мръсният бял плат.

Анна не знае какво правя или какво се опитвам да направя. Аз хващам роклята за шевовете и я навличам на тъмната гърчеща се глава. Нещо се случва моментално, но не знам какво. Някакво напрежение навлиза във въздуха, някакъв хлад. Трудно е да се обясни – като че ли има бриз, но нищо да не помръдва. Дърпам старата рокля надолу над тази, която сега кърви, и отстъпвам крачка назад. Анна затваря очи и поема дълбоко въздух. Все още има следи от черния восък по плата, където свещите са капали по време на проклятието.

– Какво се случва? – прошепва Кармел.

– Не знам – отговаря Томас вместо мен.

Докато гледаме, двете рокли започват да се борят една с друга, от тях капе кръв и чернилка и се опитват да се слеят в едно. Очите на Анна са затворени. Ръцете са свити в юмруци. Не знам какво се случва, но каквото и да е, се развива бързо. При всяко премигване виждам различна рокля: ту бяла, ту червена, ту черна, изцапана с кръв. Като бои, които нанасяш една след друга върху пясък. Тогава Анна отмята глава назад и прокълнатата рокля се свлича, става на прах и се посипва в краката .

Мрачната богиня стои пред мен и ме гледа. Черните кичури се изпаряват във въздуха. Тъмните вени се прибират в ръцете и шията . Роклята е бяла и чиста. Раната от ножа ми я няма.

Анна докосва бузата си, сякаш не може да повярва, и поглежда срамежливо към Кармел и мен и после към Томас, който отстъпва крачка назад. После тя бавно се обръща и тръгва към отворената входна врата. Точно преди да мине през нея, се завърта и ми се усмихва през рамо.

Глава седемнадесета