Армагедони (Антология)

— Е, Бети, нищичко ли няма да кажеш?

— Полицията арестува ли някого?

— Джейни Брунели разправя, че нямало заподозрени. — Том Брунели е един от полицаите в Емертън, имаме си ги цели петима. Трудничко му е да си затваря устата. — Право да ти кажа, Бети, държиш се все едно в града има убийства всеки ден!

— На паркинга ли е станало?

Минавам през паркинга зад „Фуд Март“ всяка седмица. Няма настилка, а само трамбована камениста пръст, спускаща се полегато към ниската бетонна стена край реката. Свалям чаршафите на Джаки от въжето. От тях ми се усмихват Хубавелка, Ариел и принцеса Жасмин насред поляни с цветя.

— Ами да, на паркинга — потвърждава Сиси. — До контейнерите за боклук. Сигурно пушката е била със заглушител, защото никой нищо не е чул. Том намерил две гилзи от полуавтоматична пушка 22-ри калибър. — Сиси е наясно с оръжията, къщата й е пълна с тях. — Бети, защо не слагаш цялото това пране в сушилнята, та да си спестиш времето за простиране и прибиране?

— Харесва ми как мирише, когато е съхнало на простора. И така чувам Джаки през прозореца.

Лицето на Сиси се променя на секундата.

— Джаки не е ли на училище? Защо?

— Простудила се е.

— Сигурна ли си, че е само простуда?

— Сигурна съм.

Свалям щипките от тениска на Шон. Отпред има надпис „ВИЖ КАК ЧЕПЪТ КЪРКА, ВИЖ КАК ЧЕПЪТ КАРА, ВИЖ КАК ЧЕПЪТ МРЕ“.

— Сиси, Джаки не пие никакви антибиотици.

— Това е добре. — Сиси се прави, че нехайно разглежда ноктите си. — Разправят, че доктор Бенет пак предписал ендозин миналата седмица. На най-малкото момче на Нордстръм. И то без да го прати в болницата.

Не казвам нищо. На гърба на тениската е написано „НЕ БЪДИ ЧЕП И ТИ“. Раздразнена от мълчанието ми, Сиси подхвърля:

— Не разбирам защо позволяваш на сина си да носи дрехи с изписани гадости!

— Той си решава. Пък и това е призив да се грижим за здравето си. Да не караме пияни. Нали тъкмо ти смяташ, че от силните послания за здравословен живот има полза?

Погледите ни се срещат. Мълчанието се проточва. Накрая Сиси изтърсва:

— Брей, че сериозни станахме изведнъж.

— Убийството е нещо сериозно — отвръщам й аз.

— Така си е. Сигурна съм, че ченгетата скоро ще хванат престъпника. Може да е някоя от онези отрепки, дето се навъртат около бар „Небесна дъга“.

— Доктор Бенет не беше от хората, които висят при отрепките.

— О, не съм казвала, че ги е познавал. Някой оръфляк сигурно го е убил, за да му вземе портфейла. — Тя впива поглед право в очите ми. — Не се сещам за друга причина. А ти?

Заглеждам се на изток към реката. На другия бряг над къщите по малкото хълмче едва се вижда покривът на Емертънската болница-мемориал на войниците и моряците. Мостът през реката беше взривен преди три седмици. Никой не пострада, никого не заподозряха. И сега всеки, който поиска да отиде в болницата, трябва да кара петнайсетина километра по западния крайбрежен път и да пресече реката по междущатската магистрала. От Джак научих какво приказвали онези от транспортното управление — имали нужда от две години да построят нов мост.

— Доктор Бенет беше добър лекар — казвам й аз. — И добър човек.

— Е, никой не твърди обратното. Бети, ама наистина трябва да използваш сушилнята, за да си спестиш това навеждане и приклякане. Лошо е за гърба. Не се подмладяваме, нали? Хайде чао.

Размърдва пръстите на дясната си ръка към мен и се маха. Забелязвам, че ноктите й са лакирани в деликатния розово-бял оттенък на току-що измита кожа.

— Нямаш доказателства — отсича Джак. — Само щури подозрения.

На лицето му се е сковала маската на ината. Седи пред бутилка „Мичелъб“ до кухненската маса, уморен като пребито куче от смяната и трите извънредни часа в завода, изобщо не му се слуша. Не го обвинявам. И на мен не ми се приказва за това. В хола Джаки трескаво играе на своето „Нинтендо“, мъчи се да вмести колкото се може повече електронни взривове в оставащото време, преди баща й да окупира телевизора за понеделнишкия вечерен футболен мач. Шон вече излезе с приятели, за да не се завари с пастрока си.

Сядам срещу Джак, стиснала между дланите си чашата с горещо кафе. Искам да се стопля.

— Джак, знам, че нямам доказателства. Не съм детектив.

— Ами тогава остави ченгетата да се оправят. Тяхно задължение си е, не е наше. Ти стой настрана.

— Знаеш, че стоя настрана.

Джак кима. Не се набъркваме в работата на ченгетата, не участваме в никакви комитети в града, дори не се заслушваме много в новините. Не се занимаваме с нищо, което не ни засяга. Джак винаги е бил такъв.

— Само ти казвам какво мисля — добавям. — Поне толкова може, нали?

Чувам как гласът ми засяда някъде по средата между молбата и гнева.

И Джак го чува. Намръщва се, става с бирата в ръка и нежно отпуска другата си длан върху рамото ми.

— Няма защо да питаш, Бетс. На мен казвай каквото искаш. Но на никой друг, ясно? Не искам неприятности, особено за теб и хлапетата. Не е наша грижа. Радвай се, че ние сме здрави, и чукай на дърво.

Усмихва се и отива в хола. Джаки изключва видеоиграта, без да й се крещи, държи се добре. Поглеждам през прозореца на кухнята, но е твърде тъмно, за да видя друго, освен отражението си, пък и прозорецът е обърнат на север, не на изток.

Не съм минавала отвъд реката, откакто Джаки се роди в Емертънската болница преди седем години. Пък и останах там по-малко от денонощие, примолих се на Джак да ме върне вкъщи. Не заради инфекциите, разбира се, тогава още ги нямаше. Но сега ги има и какво ще стане, ако следващия път не малкото момче на Нордстръм има нужда от ендозин, а Джаки? Или Шон?

Щом си бил в Емертънската болница, никой, освен най-близките ти, няма да припари до теб. Понякога и те не смеят. Когато госпожа Уаймър се прибра у дома след операцията, нейната снаха я качи в задната стая на втория етаж, оставяше й храната пред прага на еднократни картонени подноси и сложи в стаята й химическа тоалетна. Дори не помагаше на старицата да изпълзи от леглото, за да я използва. И така продължи цял месец — хирургически маски, ръкавици, хартиени престилки, — докато Роузи Уаймър не се убеди, че госпожа Уаймър не е прихванала в болницата някаква мутирала бактерия, устойчива към лекарства. А Хал Уаймър дори веднъж не се сопна на жена си.

„Хората са уплашени, но ще постъпят както е редно“, ми бе казал Джак единствения предишен път, когато се опитах да поговоря с него за същото. Не си пада много по приказките. Затова и аз се въздържам. Дължа му го.

Но в големите градове не са само уплашени. Изпаднали са в ужас. Дори без да слушам новините, дочувам за безредиците, за специалната полиция, създадена от правителството, за новите бацили, поболели половината хора, а само ендозинът ги лекува, и то понякога. Изобщо не си представям как ще отделят време и усилия за убийството на един лекар от малко градче. И не споделям вярата на Джак, че хората в Емертън непременно ще постъпят както е редно. Твърде добре помня, че не винаги го правят. Как тъй и Джак не помни?