Армагедони (Антология)

Последен поглед през прозореца до вратата към аварийната стълба. От сградата бягат хора, не са много, но ги виждам да бутат колички. Излиза залитаща сестра, понесла три дечица — в ръцете й, на хълбока и вкопчено в гърба й.

Не взривяват повече бомби, докато има шанс още някой да се измъкне.

Пускам дръжката. Алармите вият. Втурвам се обратно в Патологията и бутам тежката врата.

Ранди лежи на пода, поти се и трепери. Устните му мърдат, но и да мънка нещо на глас, не мога да го чуя в този вой. Дърпам го за ръката. Не се съпротивява и не помага, просто си лежи, отпуснат като умряла крава.

В Патологията няма колички. Започвам да му удрям шамари и крещя:

— Ранди! Ранди! Ставай!

Дори сега, дори тук някаква частичка от мен се разпалва, че го бия.

Очите му се отварят. За миг ми се струва, че ме разпознава. Ту да, ту не. Напъва се да стане. Усилието му е достатъчно, за да го метна на раменете си. За нищо на света не бих могла да вдигна Джак, но Ранди е доста по-лек, а аз съм яка жена.

Само че няма да издържа да го смъквам три етажа. Занасям го до площадката, просвам го по гръб и бутам. Той се хлъзга по стъпалата, удря се и размахва ръце, стрелка ме с яден поглед за миг.

— За… Бога… Джанет!

Името на жена му. Хич не се замислям за това мъничко надзъртане в брака им. Пак го бутам, но той се хваща за парапета и отказва да се плъзне. Изобщо няма да проумея как му стигнаха силите да се издърпа и да седне. Сядам до него. Обвивам с ръка кръста му и двамата заедно, с дърпане и бутане, слизаме по стълбите като двегодишни дечица — по задник. Всяка секунда чакам стълбището да избухне. Сивото лице на Шон, докато вечеряме: „Шибаните шайки на «бдителните» ще очистят всички ни.“

Стълбището обаче не се взривява. Аварийният изход долу води към тротоар покрай болницата встрани и от двете улици, и от паркинга. И щом излизаме, Ранди пада в несвяст.

Този път правя каквото трябваше да сторя и горе — хващам го под мишниците. Влача го по тревата, докъдето мога. Пот и косми ми влизат в очите, зрението ми все се размътва. Едва долавям, че някой тича към нас.

— Това е доктор Сатлър! Господи!

Мъж. Едър мъжага. Сграбчва Ранди и го мята на раменете си много по-ловко от мен, почти без да ме погледне. Вървя зад тях и от първите къщи тичешком заобикалям болницата в широка дъга.

Колата ми още е на пустата алея отсреща. Камионите на противопожарната команда добавят сирените си към олелията. И когато профучават край мен, изкарвам колата на заден от алеята и натискам газта до дупка тъкмо когато втора бомба избухва в източното крило, после трета, и летящи отломки изпълват въздуха плътно и остро като шума, който не спира.

Пет километра по-нататък по източния крайбрежен път изведнъж ми идва нанагорно. От всичко. Отбивам встрани и не преставам да се треса. Само няколко камиона ме подминават, никой не спира. Изнизват се двайсетина минути, преди да запаля пак двигателя, и други такива двайсетина минути не е имало в живота ми, дори докато бях в „Бедфорд“. Щом свършват, моля се да не се повторят повече.

Включвам радиото заедно с двигателя.

— „… взривена поредната болница в Ню Йорк — «Сейнт Клер» насред Манхатън. Изтормозените полицейски началници твърдят, че липсата на достатъчно полицаи не им позволява да осигурят охраната, която поиска кметът Томас Фланаган. Нито една група не е поела отговорността за атентата, който причини пожари в околните административни сгради и в един жилищен блок.

След снощното съобщение на Центъра за контрол на заболяванията, че се наблюдава широко разпространение на стафилокок, устойчив към ендозин, и едновременното спешно разпръскване на контрабактерия в двайсет и пет градски зони из цялата страна, във всеки град, от който в Атланта получаваме достоверни съобщения, положението с насилието се е влошило. Говорител на националния екип от патолози и учени, отговорни за драстичната контрамярка, обяви допълнителни указания за прилагането й. Говорителят не пожела да се представи или да посочи името на който и да е лекар в екипа, позовавайки се на страха от отмъщение за…“

Пращене. Гласът заглъхва, заместен от пронизителен шум.

Въртя регулатора на честотите внимателно в търсене на друга станция с новини.

Когато пристигам в западната част на Емертън, улиците са опустели. Всички се свират вътре. Прилича на квартала около болницата. Какъвто беше доскоро. Още не усещам тялото си болно.

Вместо да се прибера направо у дома, карам по празните улици към „Фуд Март“.

Паркингът е безлюден като всичко наоколо. Но кошницата си е на мястото, притисната с камъни. Под тях вече е пъхната и купчинка писма. Най-горният плик е адресиран със син „вълшебен“ маркер „До доктор Бенет“. В полузаровената бутилка от вино има свеж букет, хризантеми от нечия градина. Наблизо стърчи флагче на Щатите, високо една стъпка, до бяла свещ върху чинийка от стиропор, каменно разпятие и кукла Барби, облечена като ангел. Найлоново фолио покрива екземпляр на „Пророкът“ с кожени корици. Има и пет стикера с лозунг срещу Националната стрелкова асоциация, купчина раковини и очукан символ на мира на златна верижка като колие. Изглежда по-стар от мен.

Накрая се прибирам. Джак още спи.

Заставам над него, както преди няколко часа стоях над Ранди Сатлър. Мисля си как Джак ми идваше на свиждане в затвора седмица след седмица, изминаваше дългия път от Емертън дори при лошо време през зимата. И как седеше усмихнат зад дебелото стъкло в залата за свиждане, ръцете му с изцапани от машинно масло пръсти, отпуснати на коленете, усмихнат дори когато не измисляхме какво да си кажем. И как ми държеше ръката, когато се раждаше Джаки. За лицето му, когато я взе за пръв път на ръце. За погледа му, когато казах, че Шон е изчезнал — лукавото потайно злорадство, „не е мой син“. Мисля си и за двата вида бацили в тялото ми, които се готвят за война помежду си.

Навеждам се и лепвам сочна целувка на устните му.

Той се поразмърдва, почти се събужда и протяга ръка към мен. Дръпвам се и отивам в банята, където си изтърквам зъбите с неговата четка. Не я изплаквам. Когато се връщам, пак е заспал.

Тръгвам към училището на Джаки да взема дъщеря си. Заедно ще отидем при Силвия Годард. Да, де, Силвия Джеймс, за да приберем Шон. Ще постоя при Силвия, ще й стисна ръката и ще я целуна по бузата. Ще пипна всичко, до което се докопам. А когато децата са на сигурно място у дома, ще се отбия при Сиси и ще й кажа, че съм премислила и искам да помагам в борбата срещу злоупотребата с антибиотици, която ни убива. Ще докосвам и нея, и всеки, когото заваря там, всички, с които ме запознават и Силвия, и Сиси, докато не се поболея толкова зле, че да не мърдам. Ако се поболея чак толкова. Ранди каза, че нямало да съм зле колкото него. Разбира се, той ме е лъгал и преди. Но сега съм принудена да му вярвам поне за това.

Май нямам избор. Още не.

След месец потеглям към Олбъни, за да донеса още една доза от контрабактерията, която наричат в новините „модифициран прокариот“. Много внимават да не я нарекат бацил.

Вече слушам новините всеки час, макар че Джак не одобрява и това, и останалото, което върша. Чета и уча, сега знам какво са прокариотите, бета-лактамазата и плазмидите. Знам как бактериите се борят да оцелеят и си набавят каквото им е нужно, за да изтребят конкуренцията и да създадат следващото поколение. Само това има значение за бактериите. Техният вид да оцелее.

За същото говореше и Ранди Сатлър: „Тъкмо моята работа има значение.“ Собственият вид да надделее. В това вярва и Сиси. И Джак.

Пренасяме модифицираните прокариоти с конвои от коли и камиони, защото тук-там е имало неприятности. Заради хора, които не разбират и не искат да разберат. Чиито семейства са се поболели доста по-зле от моето. Насилието още не спира, макар от ЦКЗ да казват, че самата епидемия вече е под контрол.

Подранила съм. Конвоят не се е подредил. Всеки път тръгваме от различно място в града. Този път се срещаме зад „Американски боулинг“. Шон вече е там със Силвия. Леко се отклонявам и карам пак към „Фуд Март“.