Армагедони (Антология)

— Този стафилокок не се поддава на нищо, което можем да стоварим върху него. Цефалоспорини, аминоглюкозиди, ванкомицин, дори ендозин… Ще изпадна в грам-позитивен септичен шок… — Очите му се изцъклят, но след малко той май пак улавя нишката на мислите си. — Изчерпахме всички методи за насрещен удар. Клетъчни стени, бактериални рибозоми, проникване на фолиева киселина. Микробите просто създават контрамерки. Като бета-лактамазата.

Не го схващам този език. Дори когато мърмори на себе си, кара ме да се чувствам глупачка. Питам го нещо, от което разбирам.

— Защо хората взеха да изтребват кравите? И добитъкът ли е болен?

Той пак си събира ума в главата.

— Кравите ли? А, те не са болни. Фермерите използват огромни дози антибиотици, за да продават повече месо и мляко. Употребата на ендозин в селското стопанство ускори придобиването на устойчивост с хиляда процента спрямо… Елизабет, това не е важно в момента! Не можеш ли поне три минути да внимаваш какво ти говоря?

Стоя и го гледам отвисоко, както се е проснал на пода. А той нищичко не забелязва, продължава да ми чете лекции.

— Но антибиотиците не са изобретени от хората. Били са създадени от самите микроби, за да си служат с тях… един срещу друг и… са имали на разположение два милиарда години еволюция, преди ние да се появим… Би трябвало… Къде отиваш?

— У дома. Бъди жив и здрав, Ранди.

Той казва невъзмутимо:

— Вероятно точно това ми предстои. Но ако… си отидеш сега, ти сигурно ще умреш. И мъжът ти, и децата ти.

— Защо? По дяволите, стига си ми чел конско, ами кажи защо!

— Защото си се заразила и няма антибиотик срещу болестта, обаче има друга бактерия, която напада този неподатлив на лекарства стафилокок.

Зяпвам спринцовката в ръката му.

— Това е плазмиден троянски кон. Означава, че… Все едно. Може да се вмъкне в стафилокока, който вече е в кръвта ти, и да му пробута смъртоносен ген. Който убива стафилокока. Невероятно откритие. Но засега единственият начин да го даваме е заедно с цялата бактерия.

Ненадейно коленете ми омекват. Ранди ме гледа откъм пода. Той като че е доста по-омекнал. И дишането му отново чегърта.

— Не, Елизабет, още не си болна. Но ще се разболееш.

— От стафилокока — сопвам се — или от бактерията?

— И от двете.

— Искаш да ме поболееш още по-зле. С две бактерии. И се надяваш едната да убие другата.

— Не се надявам, а знам. Наистина видях… на електромикрографа… — Очите му се подбелват, но пак фокусира погледа си. — Можехме да сложим само плазмида убиец в преносител, ако имахме време… но нямахме. Наложи се да е цялата бактерия. — Гласът му укрепва. — Екипът на ЦКЗ работи по това. Но аз наистина го видях на електромикрографа!

Изтърсвам, преди да се усетя:

— Стига си се хвалил и ме бодни със спринцовката. Преди да си умрял.

Доближавам, хващам го под мишниците и го вдигам да се облегне на единия крак на масата. Цялото му тяло е пламнало. Но той някак кара ръцете си да не треперят, когато ме инжектира в сгъвката на лакътя. И докато болестта се влива в мен, подхвърлям:

— Ранди, никога не си ме искал, нали? Дори преди да зачена Шон?

— Така си е — отвръща той. — Не особено.

Свивам ръката си.

— Ти си гадно човече. Мислиш само за себе си и за работата.

Пак тази студена усмивчица.

— Е, и? Тъкмо работата ми има значение. И то в по-голям мащаб, отколкото можеш да си представиш. Елизабет, винаги си била сантиментална лигла. Сега си върви вкъщи.

— Вкъщи ли? Но нали каза…

— Казах, че ще заразиш всички наоколо. Точно това ще стане… но с бактерията, която атакува стафилокока. Би трябвало да причини само леки смущения. Дженър¹… едрата шарка…

— Нали разправяше, че вече нося и мутиралия стафилокок!

— Почти сигурно. Да… Както ще е с всекиго съвсем скоро. Смъртните случаи… само в щата Ню Йорк… надхвърлиха един милион тази сутрин. Шест и половина процента от… населението… Ти сериозно ли се надяваше да се скриеш… на вашия бряг… на реката?

— Ранди!

— Върви си… вкъщи.

Смъквам бялата му престилка и я навивам като възглавница, нося му още лед от хладилника в ъгъла, мъча се да му сипя вода в устата.

— Върви си… вкъщи. И нацелувай всички.

Усмихва се и треската започва да го друса. Затваря очи.

Пак се изправям. Да тръгна ли? Или да остана? Ако намеря някого в болницата да се погрижи за него…

Телефонът звъни. Грабвам слушалката.

— Ало? Ало?

— Ранди? Извинете, мога ли да говоря с доктор Сатлър? Обажда се Камерън Уит.

Опитвам се да звуча делово.

— Доктор Сатлър не може да говори с вас в момента. Но ако се обаждате във връзка с Шон Пуласки, доктор Сатлър ме помоли да приема съобщението.

— Аз не… е, добре. Просто кажете на Ранди, че момчето на Пуласки е при Ричард и Силвия Джеймс. Той ще разбере.

Връзката прекъсва с щракване.

Оставям слушалката и се взирам в Ранди, който се бори да диша на пода, а лицето му е сиво като на Шон, щом научи, че се е забъркал в убийство. Е, не чак толкова сиво. Защото Шон се втрещи от ужас, а Ранди само е болен.

„Тъкмо работата ми има значение.“

Но как ли Шон се е сетил да отиде при Силвия? Дори да е научил от Сиси кои са противниците, как е налучкал кои хора ще го скрият и ще го закрилят, когато аз и Джак не можем? Силвия и Елизабет… Всъщност какво ли е научил Шон за миналото, което толкова се стараех да не го изцапа?

Заставам пред асансьора и пръстът ми почти докосва бутона, когато първият взрив разтърсва болницата.

Избухва в западното крило. През прозорците срещу асансьорите виждам как прозорците в далечния край на сградата се разхвърчат на парчета. И от дупките бълва гъст, мазен, черен дим. Разпищяват се аларми.

„Не припарвайте до асансьорите.“ Спомням си наставленията от ученията по противопожарна безопасност в гимназията. Тичам по коридора към аварийната стълба. Ами ако са заложили бомба и там? Ами ако… а кой е сложил бомбата? Доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.