Без шанс за разпознаване

А тази игра му беше твърде позната.

25.

Да се изправи срещу възможния убиец лице в лице — за такива моменти живееше Дафи Матюс. Като психолог към полицейското управление — Сиатъл, тя проявяваше особено търпение към този аспект от работата си, който я задължаваше да изслушва възрастни мъже с пагони, които хленчеха като момченца; приемаше атмосферата на сексизъм сред обкръжението от полицаи, която нямаше как да се промени. Момчетата можеха да гримират дискриминацията заради пола й с любезности или потупване по рамото, но нямаше никога да я изкоренят от себе си: мъжете, които носеха униформа и редовно почистваха оръжието си, гледаха на жените като на запас от мека плът и средство за прехрана и поява на деца. Тя беше помогнала да излезе от затруднена ситуация на един от полицаите, който беше на път да се алкохолизира, на детектив от отдел „Убийства“, който беше започнал да бие жена си; със същата задълбоченост се отнасяше към разпитваните убийци, към собствените си проблеми, към изготвянето на психологически портрети и изследването на тъмната страна на човешката психика.

Стъпваше като на пружина, въодушевена и усмихваща се, докато се приближаваше с бързи крачки към Улица хиляда и петстотин в Баяр или седалището на Дружина Четири на пожарното управление — Сиатъл, и на експерта от експертната група към градския съд Стивън Гарман. Сградата представляваше красива тухлена конструкция, издигната петдесет години по-рано, превъзхождаща всички околни сгради. Баяр беше квартал на Сиатъл, основан от норвежки заселници, граничеше на юг със залива Салмън и корабния канал, чиито кейове и пристани бяха подслонили повечето от лодките и яхтите, предназначени за риболов или за спорт, или просто за приятно прекарване на свободното време, някои предавани от поколение на поколение. За някои хора Баяр беше мишена на вицове и шеги на етническа основа — основно за вонята от риба и говоренето с акцент; за други — повод за уважение — Баяр беше един от малкото квартали в града, успял да запази наследената идентичност и своеобразието си въпреки миграцията на калифорнийците в средата и края на осемдесетте години.

Дафи изкачи каменните стълби до втория етаж на пожарното управление, докато в същото време се опитваше да събере мислите си, да преговори за последен път плана си за действие, за да бъде напълно готова за каквото и какъвто да се окажеше Стивън Гарман. Нямаше защо да се настройва предварително за наличието или липсата на вина, никакви присъди. Приемаше, че той е получател на писмата заплахи, съдържащи цитати, придружени с топчета стопен изкуствен материал от неидентифициран засега произход. Имаше намерение да установи някакъв вид взаимоотношения, връзка помежду им, на всяка цена, независимо по какъв начин, дали със средствата на професионалния психолог, равнодушния бюрократ, внимателния слушател или чрез откровен флирт. Подобни разпити изискваха от нея да бъде актриса, на нея това предизвикателство й се нравеше. Използваше привлекателността си, за да подтикне един мъж към неволно сътрудничество; жените бяха по-издръжливият и непреклонен пол.

Външните помещения, предшестващи офиса на Стивън Гарман, не бяха виждали подновяване от дълго време. Дафи беше поразена от потискащата атмосфера; обстановката, която заобикаляше един човек, беше много важна от психологическа гледна точка. По стените имаше закачени снимки, черно-бели — на мощни, неукротими пламъци, и една цветна — така наречената официална снимка на кмета на града. Неизменните за всеки офис на градската управа картотечни шкафове от сив метал, идентичен на този, от който правеха оръжието, преливаха от папки, помещенията имаха мирис на комбинация от дъвка, спарен прах и почистващо средство; сякаш някъде прегаряше кабел или нещо друго, работещо на ток — миризма, като че съвсем на място за офиса на един пожарен инспектор.

Дафи леко почука на вратата на кабинета му и влезе.

Гарман се беше разположил в огромно кожено кресло сред поддържания в безукорен вид и ред офис. Той беше едър, красив мъж, с топли светлокафяви очи и с рунтави мустаци, и по-млад, отколкото очакваше. На стената висяха закачени снимки на Айнщайн и на Пикасо. Сториха й се не на място; един пожарникар да се интересува от импресионизъм? Какви ли бяха поетичните му предпочитания? Беше истински изненадана. Имаше и цветна снимка на совалката „Кълъмбия“ в момента на експлозията преди години, части от нея, обвити в бял пушек, се виеха в тясна и издължена спирала — отломките бяха като скреж върху ясносиньото небе. Дафи си спомняше много добре къде беше в същия този ден на катастрофата.

Гарман забеляза интереса й.

— Работих по този случай — кимна към фотографията той. — Реконструкция на совалката по отломките. — Без да сваля очи от нейните, продължи: — Беше като подреждане на пъзел с помощта на кранове.

— Във военновъздушните сили ли сте бил?

— Личи ли си? — попита той, ставайки от креслото, за да й се представи и да й стисне ръката.

Може би си личеше, каза си тя наум, и го изгледа внимателно, както стояха близо един до друг. Може би така можеха да се обяснят ръкостискането като менгеме и погледът, който сякаш приковаваше. Изпита желание да го хареса веднага, което разпали още повече подозренията й.

— На самолетоносач или в база, или някъде другаде? — доуточни тя.

— В база — отвърна Гарман и й посочи стол.

На бюрото имаше няколко снимки на Гарман с малко момченце. Сред пшеничено поле. И с много ясно синьо небе над тях. В Канзас ли бяха правени?

На преден план в мислите й беше информацията от Емили Ричланд за това, че посетителят й е военен, и информацията от Болд, че за пожарите може да е било използвано ракетно гориво. Стивън Гарман, бивш служещ във военновъздушните сили, трябваше много внимателно да бъде проучен.

Тя каза:

— Сержант Болд отново ви благодари, че не сте отворили последното писмо.

— Би ми се искало да можех да кажа той защо изпраща тези писма на мен. Изобщо не ми се иска да ме замесва по такъв начин.

— Той? — повтори Дафи. — Какво ви кара да мислите, че е мъж?

— Дали не може да бъде жена ли? Едва ли, няма начин. Занимавал съм се с пожари през по-голямата част от живота си, с разследване на палежи се занимавам през последните седем години, за цялото това време не се е случвало подпалвачът да се окаже жена. Имаше няколко жени, които се опитваха да работят като пожарникарки. Имаше и няколко тийнейджърки, обвинени за съучастие като помощнички на приятелите си подпалвачи. Но жените никога не са били основни играчи. Неее. Тези пожари ги пали мъж. Залагам си пагона. — След което попита: — Вие от групата на Болд ли сте?

— Работя в едно от специализираните звена в полицията — отвърна тя.

Не трябваше да му разкрива къде точно работи — Гарман щеше да се смръзне и затвори, ако разбереше, че тя е старши психологът.

Бузите му бяха румени, а кожата му — смугла, или беше такава по рождение, или получена в солариум.

— Последното писмо гласеше: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Нещо да ви напомня?

— Този човек не е наред. Искра, прескачаща…? Не знам. Може да се поразсъждава над този текст, нали? Обаче аз мисля, че това е извратен начин да покаже колко е важен. Става дума за власт — да пратиш такова писмо преди пожара. Това е човек, който обича да дразни другите, но освен това е и убиец.

— Но този текст е на Платон…

— Така ли? На Платон? Сигурно са го използвали на някоя кутия мюсли и той го знае оттам.

— Може ли да ви задам няколко лични въпроса — попита го тя.

В джоба на връхната й дреха се въртеше лента на касетофон, записът щеше да й помогне после да подготви психологическия му портрет.

— Давайте.

— Познавате ли Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц, лично или служебно, да кажем?

— Не, по никакъв начин — отвърна той, сякаш се оправдаваше. В гласа му се усещаше напрежение, погледът му изведнъж стана изпитателен.

— Питам ви, защото това би могло да обясни защо посланията си този човек адресира до вас — може би е някой, който знае, че сте свързан с тези жени и иска отмъщение?

Гарман каза рязко:

— Не съм свързан. Не съм се познавал с нито една от тях, нито някога съм чувал имената им. Вижте, аз не искам да получавам тези послания. Вие проверихте ли дали другите от експертната група не са получили също такива писма, или изобщо някой от пожарникарите? Знаете ли със сигурност дали аз съм единственият получател?