Без шанс за разпознаване

— Преследвам този убиец и част от мен не иска да го залавя; не искам да го виждам и знам. Дафи… тя много иска да го разпита, да разбере какво го кара да върши това — да му разглоби машинката. Ами ако се окаже, че вътре няма нищо и той е само една празна черупка? Какво тогава? Ами ако няма нищо за разбиране? Нищо за научаване? Никаква промяна? Никакъв напредък? Нищо, с което да се захванеш?

— Трябва да се откажеш от случая, Монк. Да го прехвърлиш на друг. Да прекарваш повече време с Майлс. Да почнеш да свириш отново тук и да се почувстваш щастлив.

— Изпрати ни писма с парченца разтопена пластмаса — едното червено, другото зелено, а почеркът му е като на осемгодишен.

— А тези парченца разтопена пластмаса?

— Никой не знае.

— Да не са жетони за покер?

— Не знам. — Болд се замисли над предположението. — Възможно е. По-малки са обаче.

Разтопените парчета му се струваха много важни. Беше ги дал на Лофгрийн за анализ, но досега от него никаква вест.

— Червено… Зелено… — изрече замислен Беринсън.

— Много трудна работа ви се е паднала, разбирам.

Болд кимна.

— Колко са големи?

Болд показа с ръце — по-малки от четвърт долар и по-големи от монета от пет цента. Беринсън си падаше по загадките.

Беринсън се отдаде на размисъл на глас:

— Жетони за покер… свирка — сигурно правят зелени или червени свирки… някакво бижу? — попита той. — Вид украшение? Джунджурийка ключодържател… или нещо такова?

— Украшение, възможно е.

На Болд това предположение му се понрави.

Настъпи мълчание. Един от редовните посетители направи знак на Беър и съдържателят му наля още едно питие. Болд се покачи на сцената и подхвана дълга пиеса в ми минор в променлив ритъм. Това го разтовари.

В единия ъгъл зад барплота забеляза натрупани една върху друга дъски за монополи. И Беър, седнал на един стол, отпуснал ръце върху купчината, заслушан в музиката, със затворени очи.

Беър каза:

— Би могъл само с това да се занимаваш. С музика. Толкова си добър, Монк…

— Не съм толкова добър — а и не мога да си изхраня семейството с хонорарите, които плащаш.

Това беше чувствително място за него; може Беър да беше забравил, може и да не беше забравил, мислеше си Болд. Беше си взел две години безплатен отпуск точно след едно много изтощително разследване, само Дафи после беше успяла да му завърти главата до такава степен, че да го убеди да се върне на работа в полицията. През тези две години той беше добър баща и още по-добър съпруг. Беше и джаз пианист в късните следобедни и ранните вечерни часове, наричани от Беър щастливите часове, Лиз също работеше. Струваше му се, че е минало десетилетие оттогава — а бяха изтекли само пет години.

Беър се отпусна с цялата си тежест върху купчината дъски и ги събори. Те се разпиляха с гръм и трясък.

— Ей — кресна Беър, вдигайки шепа, пълна с жетони. — Аз съм богат. — И ги изсипа отвисоко. — Ще ти дам повече.

Болд изсвири началните тактове на маршова мелодия.

— После още повече — каза Беър, коленичи и започна да подрежда. — Даже може да се окаже, че ти си направил повече пари, не аз.

И той замахна по посока на пианиста, Болд с крайчеца на окото си забеляза, че нещо се движи във въздуха, сниши се настрани, вдигна едрата си дясна ръка и успя да улови летящото нещо.

Погледна надолу към разтворената си шепа и видя миниатюрно кубче от зелена пластмаса с форма на къща, с островръх покрив, което се използваше в играта монополи, за да се отбележи закупуването на нова сграда. Зелена… пластмасова…

Болд изрече глухо, останал без дъх, защото осъзнаваше важността на откритието:

— … къща.

— Игра — отвърна Беринсън.

Болд пъхна в джоба си миниатюрната зелена къщичка, потупа по рамото приятеля си и се запъти право към полицейската лаборатория, където откри Бърни Лофгрийн. Независимо че Бърни се беше приготвил да си тръгва, прие да извърши спешната задача, която Болд му постави, разбирайки колко важен може да се окаже резултатът.

Под зоркия поглед на сержанта Лофгрийн подложи на сравнителен анализ парченцето разтопена зелена пластмаса от писмото и зелената пластмасова къщичка на Болд. За което използва трансформиращия инфрачервен спектрофотометър на Фуриър — название, което Болд с мъка можеше да произнесе, а Лофгрийн наричаше съкратено ТИС. Резултатът представляваше първата истинска крачка напред в разследването: двете зелени пластмаси бяха идентични по химичен състав. Подпалвачът изпращаше разтопени части от играта „Монополи“. Къщи. Болд направи опит да се свърже с Дафи, надявайки се да получи обяснение в психологически план на намереното — разполагаше с реална следа и искаше да я разработи; усещаше импулс, нужда да проследи напипаната нишка до края — но тя не вдигаше телефона нито в плаващата си къща, нито в имението на Адлър.

Потегли за дома си, обръщайки внимание на ставащото по Орора авеню дотолкова, че да забавя ход като блеснат червените стопове на колите пред него и да ги следва на подобаваща дистанция — вършеше всичко това подсъзнателно, машинално. Мислите му бяха заети със Стивън Гарман и подозренията на Дафи, че той знае повече, отколкото дава да се разбере. Изви в една от пресечките, спря и няколко минути стоя зад кормилото, без да прави нищо.

Забеляза колата на Лиз — и изведнъж го обля вълна от подозрения и притеснения от съвсем друг характер.

29.

Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал — сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки — азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.

Забеляза малко и чевръсто бяло момче, на десет или дванадесет години — появи се иззад ъгъла на къщата, вцепени се, като видя Дафи, после побягна като стрела.

Входната врата се отвори и се появи Емили, облечена с черни панталони и дълга жълта роба, с бродерия по раменете. Моментално забеляза Дафи в алеята.

— Момчето твой син ли е? — попита я Дафи.

— Той няма нищо общо — сопна се Емили.

— Твой син ли е?

— Не.

Дафи се приближи до жената, която влезе вътре и понечи да затвори вратата.