Без шанс за разпознаване

Беше ред на Болд да свие рамене.

Беър наля на другите двама по едно питие за сметка на заведението, заключи касата и отведе Болд в срещуположния ъгъл, на масата точно под един от високоговорителите — оттам можеше да наблюдава какво става край барплота.

— Следобед винаги е слаба работа — каза той, махвайки с ръка към двамата пияници.

— А по обяд?

— Малко по-добре. Всъщност не знам: ти как харесваш пържените картофи — нарязани на зигзаг или по стария начин?

— На зигзаг.

— Аха, и аз. Мога да им вземам по четвърт долар отгоре, обаче ми ги носят замразени, а ако почнем тук да ги пържим, ще ни бавят много. А ако ги режем по стария начин, ще става много по-лесно и по-бързо. И не знам.

— Според мен пресни и на зигзаг — посъветва го Болд. — Ще придадат по-голяма тежест на заведението.

— Сигурно си прав. Все нещо трябва да измисля, за да потръгне бизнесът.

— Е, все още си нов тук. Нужно ти е време, за да се наложиш.

— Нужен ми е късмет. И реклама. Добър комедиант и няколко сладки момиченца да се въртят наоколо. Не знам, изпуснах центъра и сега…

— Ще потръгне — окуражи го Болд.

— Засега някак не виждам как ще ми потръгне. Хората просто не искат да се разделят с парите си — това е. Не е като през осемдесетте. И всичките шеги и майтапи са като извадени от клозета — майката си ебало това, майката си ебало онова. Новите хумористи нищо не разбират нито от завръзка, нито от развръзка, камо ли от сюжет.

— Винаги ще има Футбол в понеделник вечер — издекламира, за да го подразни, Болд.

Беър мразеше футбола и отказваше изобщо да сложи телевизор в клуба за колективно гледане на футболни мачове.

— Аха, и опера също — не се забави да обяви Беър. — Като взеха обаче да слагат субтитри, напълно ми развалиха впечатлението.

Болд се засмя, давайки си сметка, че това отдавна не му се беше случвало, което беше последвано от мисълта, че животът беше поредица от избори, а не утъпкани пътеки, и може би точно изборите му напоследък все бяха погрешни. Именно затова имаше обичай понякога да се отбива при Беринсън: за да успее да види ситуацията, в която беше изпаднал, в истинската й перспектива.

— Даже прибягнах към монополи — призна неохотно Беър. — Миналата събота организирах турнир по монополи и напълних заведението с ученици от горния курс. Продадох доста бира. На победителя дадох безплатна порция.

— А на победения — две — закачи го Болд.

Захилиха се един срещу друг, след което за момент между тях се възцари тишина.

— Нещо с Лиз ли има?

— Да не си телепат?

— Медиум.

Това напомни на Болд за случая, който разследваше. За Дафи. Не най-добрият начин да му се напомни, но затова пък точно навреме.

— Пак те питам, нещо лошо ли се е случило?

— Лиз е наред.

— Тогава значи между вас нещо не е наред.

— Не, наред е.

— Аха. Не на мен тия. Затова ли се отказа от свиренето и повика Линет? Ето какво ще ти кажа — започна поредната си лекция барораслият философ и може би най-верният приятел на Болд. — Според мен проблемът на възрастните е — продължи Беър, опитвайки се както винаги да остане сериозен и едновременно с това да изглежда наивен като дете, доколкото беше възможно, след като постоянно изпъстряше речта си със солени шеги и звучащи като сентенции заключения, — че докато са деца, казват каквото мислят — нали знаеш от рода на: „Виж, виж, чичо Питър вече не е плешив, обаче защо косата му по средата е с друг цвят?“. Такива глупотевини. Докато си дете, правиш каквото ти се иска — разплакваш малката си сестричка, разглобяваш часовника — но само дотогава, докато разбереш какво е прилично и какво не. Което всъщност е основният проблем — начинът, по който учим децата на съвсем погрешно поведение. Защото възрастните правят точно обратното: ние рядко признаваме откровено какво чувстваме или мислим, и с течение на времето започваме да правим все повече неща, които изобщо не сме искали да правим. Виж например как на въпроса „как си?“ всеки отговаря с „добре“, докато всъщност задълженията ти само се увеличават и все повече не ти остава време да вършиш твоите си неща, всяка сутрин ставаш в шест, хвърляш боклука, после се довличаш до службата да си вършиш омразната работа, за да ти отпуснат най-накрая три седмици отпуска на година. И за какво е всичко това? Как така всички стигаме дотам да си объркаме така живота? — След миг добави: — Като родител, Монк, те съветвам добре да размислиш над всичко това. — Насочи погледа на широко отворените си очи към Болд. И го попита: — И така?

— Нещата с Лиз са наред.

— Твоите с нея или нейните? — попита Беър.

— Нейните — отвърна Болд.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Не знам.

Беър каза:

— Работата, работата. Твоята… не нейната. Нали? Затова се смени с Линет, затуй е този провесен нос и отчаяно сърце. Така става, когато притеснението започне да те яде. Познавам те, Монк. Трябва да се разтовариш. Би трябвало да идваш тук и да свириш. И не трябваше да спираш да пиеш.

Болд се разсмя, развеселен от факта, че Беър свеждаше нещастието до липса на подходящи наркотици.

— Стомахът ми беше причината да спра, не аз.

А и докато пиеше, не беше от сериозните пиячи и Беър го знаеше, но двамата всеки път водеха един и същ разговор — за това как ако Болд изпие няколко бири, и всичко ще му е наред. Беър не можеше да понася мисълта, че някой може да изживее живота си абсолютно трезвен. Това го плашеше, както едно дете се плашеше от тъмнината.

— Преследвам един, който убива жени, като пали къщите им — изрече го почти шепнешком. Употребеният глагол го превръщаше в хищник, а не в защитник. Предпочиташе второто. Истината беше обаче, че в такъв случай на убийство следователят се превръщаше в ловец, във фермер, който залага навсякъде капани, за да разбере какво е животното, което напада стадата му.

Беър изглеждаше шокиран; сбърчи вежди и го загледа косо над масата.

— Къде бъркаме, Беър? Как става така, че прекрачваме границата, какво ни тласка там отвъд? И разбираш ли? Вече не е същото — хората могат да ти казват, че е така, но то просто не е.

— Съгласен — отрони меко Беър; комедиантът у него беше изчезнал. — Останалите четем само заглавията, Монк. А вие сте принудени да газите из лайната.

— Мисля, че всичко това има нещо общо с Бог — продължи Болд, защото беше започнал да разсъждава по този въпрос от известно време и Беър беше приятел, с когото можеше да сподели за това. — Или по-скоро с отсъствието на Бог. Аз израснах с религията. Неделни курсове по вероучение, литургии и така нататък. А ти?

Беър кимна.

— И аз.

Болд продължи:

— Да, и във всички тези истории, във всички тези уроци се говореше за доброто и злото, за Бог и сатаната — няма значение в какъв вид се явяваха — но бяха там, зад хората, до хората, и ние придобивахме вярата, или някакво усещане за вяра, че има нещо по-голямо от човек, без значение колко малък си или на какво ниво от развитието си се намираш. Поглеждаш към небето някак по-особено или пък ходиш на църква два пъти в седмицата и, независимо какво правиш, тази вяра си съществува, тя е в теб. А без нея, без това усещане за Бог, няма алтернатива, няма от какво да се страхуваш. И сега, като говоря за това, с неохота ми се иска да призная, че може би страхът в такъв случай е нещо положително. Усещането за Бог — с каквото и име да избереш да го наречеш — те надарява с душа, а без душа си като човек с бинокъл, за когото всички останали просто са някакви буболечки, пушечно месо, храна като всичко друго. Всъщност точно това има в очите на един убиец: безчовечност, безсъвестност, никаква грижа за човека до теб. Някакво дете застрелва най-добрия си приятел, за да му вземе маратонките — и какво от това? Казвам ти, за тях това е нищо. Те нямат душа. Аз разпитвам убийци, гледам ги право в очите и ти казвам — неузнаваеми са, душите им са изпепелени, на тяхно място има само пустиня. Те не са човеци. Не знам какво са.

— Срещал съм се с такива хора. Това чувство ми е познато — въздъхна съдържателят на клуба, кимайки в знак на съгласие, като в същото време опъна с помощта на пръстите си кожата около очите си така, че гнездата за тях се разшириха и лицето му за миг доби демоничен вид. — Мисля, че всичко е заради телевизията. Филмите. Те ни правят по-малко чувствителни, безчувствени дори. Цялото това насилие, кръвта, даже и сексът — трябва да ти призная, обичам да гледам креватни сцени; напоследък все ми се случва по този начин само да правя секс! Но нали същото ти казвам и за всички тези майтапи за ебане? Опряхме дъното. Може да ни разсмее само клозетен хумор за секса между майките и бащите ни. Мога веднага да ти пусна едно такова шоу.