Без шанс за разпознаване

— Това не ми харесва.

— Не — отвърна другият. — Много добре те разбирам.

5.

Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.

Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.

Сигурно е имало период, в който се е страхувал от тъмното, но оттогава беше минало доста време. Сега имаше други неща, от които се страхуваше повече. Джек имаше способността с поглед и с тон да плаши Бен така, че краката му ставаха като кашкавалени, а мислите му — заплетени и объркани. Имаше случаи, когато за нищо и никакво натискаше Бен върху пода и придържайки възглавница върху гърба му го пребиваше, стоварвайки юмрук след юмрук, пиянски и абсолютно без задръжки, така ударите проникваха дълбоко в тялото на Бен и не оставяха синини по кожата му. След това дни наред, когато пикаеше го смъдеше, а лайната му се точеха като черна смола.

— Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли? — повтаряше Джак, докато траеше наказанието.

И ако Бен имаше глупостта да му отговори, глупостта да си отвори изобщо устата, то тогава наказанието продължаваше, докато мъжът физически се изтощеше и загубеше интерес. За Бен да крещи и реве беше нещо немислимо.

Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване. Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи — страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ — Емили постоянно му го повтаряше.

Неоновият надпис светеше на прозореца на Емили: „ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО — ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“

Което означаваше, че тя си беше вкъщи, готова за работа. Най-много клиенти я посещаваха вечер. Бизнесът й разчиташе както на постоянни посетители, така и на идващи за първи път.

Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз — една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата — откривайки, че е заключена, седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.

Не след дълго се почувства самотен и му доскуча, реши да се покатери на кедровото дърво. От набързо скованата платформа, закрепена високо в клоните на дървото, той можеше да вижда колите по „Мартин Лутър Кинг“. Виждаше и мигащите светлини на самолетите, пресичащи небето. Небостъргачите в центъра на града се издигаха страховито, очертавайки върху хоризонта линия, която той можеше да нарисува със затворени очи. Можеше да назове всяка сграда, както астроном познава съзвездията.

Когато колата под него запали мотор и пое по алеята към улицата, той се сепна и излезе от унеса си. Спусна се надолу по клоните в последователност, която беше усвоил от много упражнения. Надолу, надолу, надолу. Маймунка, беше го нарекла Емили.

Тя го посрещна така, сякаш не се бяха виждали от месеци, а всъщност бяха минали само няколко дни. Прегърна го, каза му колко се радва, че го вижда, и веднага настоя да хапне нещо. Тъкмо беше сложила да притопля лазаня в микровълновата си фурна, когато се звънна на вратата.

— Ти седни да ядеш — каза тя. — Няма нужда да ми помагаш сега.

— Искам да ти помогна — възпротиви се той, скочи и дръпна чекмеджето с безжичния радиопредавател.

Тя не го спря. Той провери предавателя като каза няколко думи в уоки-токито. Тя потвърди с кимване, че системата действа. После провери как изглежда в огледалото, щипна няколко пъти бузите си и тръгна към вратата.

Бен се измъкна през задната врата.

Колата, паркирана в алеята, беше раздрънкан син микробус с олющена и очукана каросерия. Предното стъкло беше пукнато, а страничното огледало откъм предната седалка за пътника до шофьора беше счупено. Бен заобиколи и доближи страничното прозорче откъм мястото на шофьора, така колата му служеше като преграда между него и входната врата, би могъл да се скрие, ако клиентът неочаквано излезеше навън. От страничната броня се хилеше с глупава усмивка нарисувано човече с надписи „Здравей!“ и „Клуб Добрият Сам“. През страничното прозорче откъм шофьорската седалка видя чифт авиаторски очила върху плота над таблото, от огледалото за обратно виждане висеше картонена фигурка на гола жена. „Мъж е“, реши Бен. Уличното осветление открояваше всичко в кабината, сякаш беше ден; разбира се, много добре не можеше да види какво би могло да има на пода — а там май имаше много нещо, най-вече боклуци. Пепелникът беше препълнен с фасове.

— Той пуши — докладва в уоки-токито. — На предното стъкло — стикер за разрешено паркиране във военновъздушна база „Командир Джоузеф“. — Изпъна шия, за да разгледа по-добре таблото. — Хубава музикална уредба, като се има предвид състоянието на микробуса. В музикалния бизнес е.

Как му се искаше на Бен да отвори вратата, още повече му се искаше да надникне в товарната част на микробуса — но се съобразяваше с правилата, които му беше наложила Емили. Като наблюдаваше, не вършеше нищо незаконно — влизането вътре коренно щеше да промени ситуацията.

Нямаше какво повече да се гледа. Той отстъпи назад, оглеждайки товарната част. Спомена на Емили за човечето и названието на клуба, тъй като това можеше да подскаже на Емили какъв човек е клиентът й. Отбеляза, че микробусът има прозорче на покрива, което беше полуотворено, представи си как се вмъква вътре и там открива всичко, което би могло да се научи за този мъж. Искаше да съобщи на Емили нещо по-съществено. Един от долните клони на кедровото дърво се спускаше точно над покрива на микробуса и той си помисли дали да не се покатери на този клон и да надникне през прозорчето. В крайна сметка реши, че то не е достатъчно отворено, за да успее да види каквото и да било.

Обиколи два пъти микробуса, след това се промъкна тихо в кухнята и зае любимото си място зад шпионката, която Емили беше направила точно с тази цел — за шпиониране. Тя обичаше да излиза от стаята за гадаене; да напуска клиентите си и после да ги наблюдава какво правят, останали сами; твърдеше, че така може да научи доста много за самоличността им. Бен залепи здравото си око за шпионката — примигваше, гледаше и слушаше, сърцето му лудо биеше, кожата му тръпнеше.

Мъжът беше едър, широкоплещест, с големи ръце, груби черти и дълбоко поставени очи. Косата му беше подстригана почти до голо, все пак си личеше, че е блондин, челюстта му беше квадратна, а брадичката му сякаш беше като с нож отрязана. Бен огледа първо лицето на мъжа, после насочи поглед към дясната му ръка, която изглеждаше отвратително и тъкмо затова привличаше внимание. Трите му последни пръста бяха обгорели и слепени един за друг така, че приличаха на миниатюрен плавник. Бен, заради стъкленото си око, знаеше много добре какво значи да си различен от другите и макар да потръпна при вида на ръката, се изпълни със симпатия към мъжа. Сигурно не му беше леко да живее с тази ръка.