Без шанс за разпознаване

Дафи Матюс изпълняваше ролята и на психиатър за служителите. Опитваше се отново да зашие парчетата на пукащите се по шевовете полицаи. Изслушваше тези, които имаха нужда от слушател. Правеше също и психологически портрети на заподозрените въз основа на всички събрани за тях факти.

Наля му чай, без да го пита, прибави лъжичка захар и достатъчно мляко, за да го просветли. Разбърка го и го плъзна по бюрото към него. Не го попита защо е дошъл — бяха заедно от много години, за да се нуждаеха от подобни формалности.

— Червената пластмаса в плика, изпратен до Стивън Гарман. Не знам какво може да означава. Кръв? Смърт? Гняв? Нито едно от изброените?

— А стихът?

Тя изрецитира:

— „Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“ Това е стих от Хораций. Куинтий Хораций Флак. Роден един век преди Христа. Оказал най-голямо влияние върху английската поезия. Един от най-великите поети в лиричния жанр. Голяма работа. Нашето момче добре познава литературата. Може да е учил в колеж, може да има и магистърска степен, а може и да го е завършил. Или е вик за помощ, или чиста заплаха.

— Нашето момче? — попита Болд. — Убиецът? Така ли мислиш?

— Така излиза от това, с което разполагаме — каза тя. — Или поне ще бъде така, докато не ми дадеш и нещо друго. Рисунката е на пожарникар без глава, катерещ стълба. А в поемата се говори за нещо, което е извършено.

— Признание, така ли? — попита Болд, сърцето му беше ускорило пулс.

— По-скоро предупреждение, така смятам. Той предупреждава Стивън Гарман; това му позволява да се разграничи от последствията на пожара.

— Значи вината се прехвърля върху Гарман — заключи той.

— Точно така. — Тя продължи с разясненията си: — Трябва да изтъкна обаче, че разкривеният почерк, печатните букви, неравномерните разстояния между букви и думи опровергават хипотезата за високообразована личност. Не съм много сигурна как да тълкувам този факт. Той може и да е много млад, Лу, не го забравяй. А сега нека да те запозная с малко статистика. — Тя вдигна един лист от бюрото си. — Шейсет и шест процента от арестуваните подпалвачи са младежи под двайсет и пет години. Малолетните са четиридесет и девет процента от тях.

Лицето й се напрегна, докато четеше.

Той я попита:

— Какво има?

— Просто цифрата…

— Дафи…

— В национален мащаб разкриваемостта е само петнайсет процента.

Болд ахна — цели осемдесет и пет процента ненаказани.

— Не ми харесва това тяхно превъзходство — призна той.

Тя реши да се залови за нещо не толкова смразяващо и каза:

— Тази червена пластмаса е със символично значение за него. Но докато не разберем на какво е символ, напредък няма да постигнем.

— Щом като е от значение, ще се заемем и с него.

Тя го попита:

— Мислил ли си да изследваш тази топчица, за да разбереш какво е представлявала, преди да се разтопи?

— Предложението ти е интересно — призна той.

— Това със сигурност ще ти помогне по-добре да се ориентираш в символното му значение.

— Какво ще кажеш за пожарникаря? — попита Болд, без да бъде настроен предварително за някакъв необичаен отговор.

— Смятам, че е някой със сигурност работил при нас — отвърна Дафи. — Разочарован пожарникар. Отхвърлен от отдела. Освободен от длъжност. Лишен от повишение. — Тя поясни: — Това обяснява изпращането на писмото, но не и убийството на Дороти Инрайт. Защо да убиваш невинна жена, щом просто искаш да излееш яда си? По-скоро би убил пожарникар или пожарен инспектор, нали?

Болд кимна, без да каже нищо. Усети го по тона й, между изречените от нея думи: това беше нещо много повече от убийство, различно от всичко, с което досега се бяха сблъсквали.

— Трябва ни връзката — каза Дафи. — Искрата, ако щеш. Мотивът. Може да се окаже нещо толкова сложно и еклектично, каквато е и архитектурата на една сграда. Може да е директно свързано с Дороти Инрайт или Стивън Гарман.

На Болд тази новина му се отрази като пресъхване в гърлото, като удар с нож в корема. Не му се искаше да зададе очертаващия се въпрос, защото се боеше от отговора. Все пак налагаше се да го зададе:

— Значи не е приключило, така ли?

Тя срещна погледа му; нейният беше изпълнен с разбиране:

— Посланието му ни го казва. „Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“ — Последва реторичният й въпрос: — Какво ли ще направи сега?

9.

Брюнетката с тънкото кръстче и опънатата блузка беше в кухнята и чистеше, след като беше правила пуканки. Бен знаеше, че тя щеше да мине през всекидневната, за да отиде при Джек, който вече я очакваше в спалнята. Беше нова, кестенявата й коса беше прибрана с ластик, нямаше обаче толкова грим по лицето като другите жени, които пастрокът му довличаше, беше и по-слаба. Бен я харесваше. Беше взела под наем видеокасета, явно съобразявайки се и с него. Филмът залиташе леко към сапунените опери, но Бен се наслади на атмосферата на това, което той си представяше като една нормално прекарана вечер вкъщи. Иначе за него нормални неща бяха училището и Емили.

Помисли си, че най-добрият начин да й покаже гостоприемството си е да й демонстрира любимия си номер да се прави на умрял. Не го показваше на всеки.

Разположи се в любимото кресло на Джек — едно от онези, чиято облегалка можеше да се сваля, и с допълнителна подложка, за да си вдигнеш краката — като провеси глава надолу така, че шията му се опъна, а кръвта му нахлу в главата и обля лицето му в яркочервена руменина. След това извади стъкленото си око, стисна го здраво в шепа, опули здравото си око и наподоби изцъкления поглед на мъртъвците, фиксирайки рафта, където Джек си държеше водопроводните инструменти.

След минута водата в кухнята спря да шурти и Бен, чувайки приближаващите се стъпки, отпусна ръце така, че да провиснат, като си задържа дъха до положение, че гърдите му да не се повдигат.

Писъкът й беше толкова силен, че един от съседите им сметна за необходимо да се обади в полицията; най-лошото беше, че както стоеше, тя се напика от страх — на дъното на дънките й изби мокро петно. Джек вече беше докопал Бен, преди Бен да успее да си отвори устата, като в същия миг се разнесе и онзи звук, който момчето не можеше да сбърка с никой друг — свистенето на размахан колан. Самоувереността му в миг се изпари — светът се преобърна с краката нагоре, а щом усети и удара върху задника си, първата му мисъл беше, че всеки момент ще повърне. Момичето — Джейн? Джун? Ейприл? — Бен изведнъж не можа да си спомни — изписка още по-силно и започна да се моли на Джек да спре, но коланът продължи да свисти като камшик, а след като тя тичешком излезе от къщата, вторият му баща хвана другия край на колана и го заудря с катарамата. Насред последвалия кошмар Бен повърна върху красивото кресло, заради което ударите станаха още по-зверски.

Когато се почувства напълно удовлетворен от побоя, Джек пусна Бен да рухне като чувал с картофи и той падна с лице върху повърнатото, а пастрокът му изкрещя да го изчисти веднага — иначе го чака по-лошо. Бен се разрева, но не направи удоволствие на Джек да го види — това му беше правило.

Може би полицаите му спасиха живота — помисли си по-късно той — защото силно потропване на вратата, последвано от обявено с решителен тон присъствие на полицията, накара Джек да отпрати Бен в стаята му, опасявайки се какво би могло да стане, ако посетителите видят момчето в това състояние. Той дръпна Бен за косата, приближи потно лице до разплаканото му лице и му зашепна със заплашителен тон: