Без шанс за разпознаване

— Да те няма. И да не съм чул нито звук!

Бен едва се движеше, отзад го болеше ужасно, но въпреки това направо полетя по стълбата нагоре. Чу как един от полицаите споменава за оплакване от съсед и че са дошли да огледат.

— Трябва да направим проверка — обясняваше непознатият глас.

За Бен ситуацията беше ясна като ден: първо, в неговото състояние не биваше да допуска да бъде открит от полицаите; защото това можеше да докара големи проблеми на Джек, което означаваше още побоища; второ, беше абсолютно сигурен, че Джек направо ще го убие, щом си отидеха полицаите.

Той отвори прозореца на стаята си и пое по познатия път, по покрива — внимателно! — до дървото пред кухнята и надолу клон след клон. От тъпата болка отзад постоянно му се повръщаше. Глътката свеж вечерен въздух възприе като глътка свобода — най-удивителното, най-чудното, най-желаното чувство от всички.

По време на пътешествието си до къщата на Емили Бен, който не можеше да върви бързо, а камо ли да тича, даже и да искаше, избягваше да излиза на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и се придържаше към страничните улички. Не възприемаше Сиатъл като опасно място, нито се страхуваше от тъмнината, но временното му безсилие заради побоя и фактът, че има стъклено око, го нравеха уязвим и неспокоен.

Въздухът се беше изпълнил с мирис на море и още повече на автобусни изпарения. Небето ярко сияеше заради нощното осветление в центъра. Постоянният шум на моторите и свистенето на гуми създаваше усещането за хорово изпълнение на неуморни щурци и всякакви други бръмчащи насекоми. Свирката на ферибота също не прощаваше. Това беше Сиатъл — градът, който Бен щеше да разпознае по звуците и шума и със затворени очи.

Къщата на Емили беше потънала в мрак, неоновият надпис беше изключен. Бен нямаше особено желание да разказва на гадателката последните новини, нямаше желание да й признава, че по всички показатели съвместното им съжителство с Джек не беше възможно, че моментът да я снабди с доказателства срещу втория си баща от дълго време беше назрявал и най-накрая беше дошъл. Изпитваше страх — не заради болката или заради грубостта, а защото се чувстваше сам. Не самотен, а сам. Изпитваше самосъжаление. Емили му беше казала, че за известно време щеше да бъде поставен под закрилата на щата и че нищо повече нямаше да го заплашва. Беше му казала, че ще го освободи от тази закрила и ще се грижи за него. Ще го храни и ще го обича; макар напълно да вярваше на искрените й намерения да го стори, той се отнасяше скептично към процеса на осъществяването им. Към начина на осъществяването им. Страхуваше се в крайна сметка тя да не дезертира. Майка му беше избягала, без да му каже и една дума.

Както винаги в такива случаи, помогна му повтарянето на неговата си истина: че майка му не го беше изоставила завинаги.

Той се покатери на кедровото дърво, подмина клона, на който можеше удобно да се седне, и се изкатери върху платформата, състояща се от шест дъски, които бяха приковали една към друга двама мъже, всеки от които способен да повдигне цял автомобил. Изтегна се върху нея, внимавайки да не охлузи раните си, сви се на кълбо и скоро заспа в тази поза, повален от психическо и физическо изтощение.

Събуди се малко преди зазоряване, изпика се коленичил, заслушан в шума от струята и приземяването й върху храстите отдолу, усмихвайки се без особена причина, просто ей така. Потръпваше от студ, но се чувстваше в чудно хубаво настроение. И най-важното, чувстваше се на сигурно място.

Когато се събуди отново, беше много по-късно, утринното слънце беше затулено от сивата пелена на мъглата, която често навестяваше града. Можеше да е което и да е време от деня, ако се ориентираш по немного силната слънчева светлина, но носещият се във въздуха мирис на кафе и бекон и минаващият училищен автобус, пълен с деца, определено подсказваха, че е сутрин. Бен отново се усмихна: днес училището щеше да мине без него.

Пак се унесе, без да имаше намерение да го прави, повален от съня, тъй като и тялото му, а и цялото му същество се нуждаеше от възстановяване. От спасение. Потъна в сън, превърнал се в кошмар и държащ го пленник в една реалност, където не желаеше да бъде: реалността на собствения му живот, от който спасение нямаше.

10.

След като Лиз нарочно замина за вилата и взе и децата със себе си, Болд разбра, че е изправен пред сериозен проблем. Всъщност тя не обичаше да ходи на вилата, намираше я твърде отдалечена, притесняваше се, че наблизо нямаше лекар, в случай че заради децата се окажеше, че има нужда от спешна медицинска помощ; или й беше твърде далеч от града и развлеченията, които оставяше за почивните дни. Най-честото й оплакване беше, че във вилата й е студено, а с настъпването на октомври се предполагаше, че именно това щеше да й бъде най-честото оплакване. А ето че беше отишла там, предпочитайки да му остави бележка, а не да му се обади, което му се стори странно, тъй като не беше в неин стил, докато не стигна до изречението, с което му предлагаше да дойдеш да ни видиш, ако можеш да се освободиш. Осъзна, че това е нещо като тест, като уговорка, от тази гледна точка думите й придобиваха съвсем ясно значение. Даваше му шанс да избере: семейството или работата.

На Лиз много добре й беше известно, че когато той се заемеше с нещо подобно на този случай с палежа, нямаше да остави да му се изплъзне. Такива случаи се появяваха веднъж на две години, но тя се чувстваше обидена и негодуваше срещу тях много повече, отколкото ако той се занимаваше с шест случая наведнъж за домашно насилие, заради които се налагаше да работи по шестнадесет часа на ден. Като че го ревнуваше от тези големи случаи, като че част от него й се отнемаше, щом бъдеше погълнат от нещо подобно.

Най-много го заболя от абсолютното осъзнаване на факта, че щеше да се провали на теста. Нямаше начин да успее да отиде на вилата тази седмица, а без телефон там нямаше как да я предупреди, така че от мисълта какво го очаква в неделя вечер, тръпки го побиваха. Щеше да бъде ядосана, но с усмивка на лицето, а той щеше да се чувства виновен, но да се държи нехайно и самоуверено. А не просто смирено и изчаквателно.

Положителното в цялата тази работа беше, че така цялата къща оставаше изцяло на негово разположение. Не му се случваше често, а когато това ставаше, той се чувстваше сякаш тя му е направила най-големия подарък. Изведнъж на повърхността излезе догадката, че може би Лиз беше отишла на вилата с децата като един вид жертвоприношение, знаейки много добре каква нужда от тишина и спокойствие имаше той при тежки разследвания. Това го накара да се почувства още по-зле — че първоначално я беше заподозрял в лоши намерения. Затова прочете отново бележката й, надявайки се да получи яснота, но не успя. Бракът беше сбор от много неща — нито едно от тях лесно.

Изключи външното осветление на площадката пред входната врата и си пусна албума на Оскар Питърсън. Седна зад пианото и засвири — от месеци не беше го правил — питайки се защо важните неща в живота винаги първи се принасяха в жертва. Движенията на ръцете му се получиха тромави отначало, затова превъртя албума и опита пак.

Двадесет минути, свирейки заедно с Оскар, и Болд беше овладял отново всички негови акорди и сола.

Притежаваше много добър слух. И чу как една кола изви по алеята, водеща към къщата, забави ход и спря. Той отиде до прозореца и дръпна завесата — беше червената хонда на Дафи. А тя се качваше по стълбата с куфарче в ръката — което не беше добър знак.

Болд трескаво започна да прибира. След минута дочу стъпките й пред задната врата и отиде да я отвори.

— Не вдигаш телефона.

— Лиз изключва звънеца — Сара спи много леко. Съжалявам.

— Ами пейджърът ти? А мобифона?

— В спалнята са, в сакото ми. Бях си пуснал високо музиката — оправда се той. — Не съм го направил нарочно. Заповядай, влез — покани я Болд.

— А Лиз?

Тя като че се колебаеше да влезе.

— Заведе децата на вилата. Всичко е наред.

Той я пропусна вътре.

— Не е наред — поправи го тя, докато прекрачваше прага, минавайки направо към проблема, заради който беше дошла дотук. — Днес на пресконференцията беше истинска катастрофа. Шосвиц говори прекалено много! А на всичкото отгоре и това. — Тя бръкна в куфарчето си и му подаде един лист — фотокопие. — Оригиналът е в лабораторията.

Няколко минути по-късно Дафи отпиваше от чашата си червено вино, седнала срещу него край кухненската маса. Пред Болд имаше чаша със сок. Прочете това, което му беше дала, още веднъж — наум, после на глас: