Блондинка от Маями

— Добре, добре. Защо всички сте се заяли с мен?

— Защото те обичаме, вуйчо Джейк — каза Кип.

— А, стана ми по-добро. Дай сега да те прегърна.

Кип пристъпи напред и се метна в прегръдката ми. Беше длъгнест и кльощав. Вдишах го нависоко, за да ме прегърне и с краката.

— И аз ви обичам.

Чарли се изкашля недоволно пред този изблик на емоции и каза:

— Вече взех болничните документи и поговорих с лекарите и сестрите.

— Е?

— Нищо особено. Хари Бърнхард е бил включен на електрокардиограф. Върху записа ясно се вижда вентрикуларна фибрилация. Прилича на земетресение от девета стенен по Рихтер. Няма ни най-малко съмнение относно причината за смъртта. Нарушаване на сърдечната дейност.

— Може би трябва да викнем кардиолог — казах аз.

— Викни, ако искаш. Проверих всичко в протокола за аутопсията. Сърцето на Хари Бърнхард било меко и отпуснато, с тегло четиристотин и пет грама. Под микроскопа се вижда раздалечаване на миокардиалните мускулни влакна. Затлъстелият му черен дроб тежал три хиляди сто двайсет и пет грама, което подсказва прекомерна употреба на алкохол. Имал четири цяло и пет десети на сто въглероден двуокис в хемоглобина, както може да се очаква у закоравял пушач.

— Ако се беше грижил за здравето си, щеше да оживее този негодник — казах аз. — Можеше да оцелее след раните.

— Стига си хленчил — прекъсна ме Чарли. — Причината за смъртта може да е сърдечен удар, но сърдечният удар е предизвикан от изстрелите на твоята клиентка.

— Разкажи ми подробно.

— Кое?

— За последните мигове на Хари. Знаел ли е, че умира? Или е бил в безсъзнание?

— Започне ли фибрилации, сърдечният мускул блокира и не изпомпва кръв. Почти веднага настъпва мозъчна недостатъчност. Да речем десет секунди до загуба на съзнанието.

— Достатъчно, за да каже нещо — подхвърлих аз.

— Като Мел Гибсън в „Смело сърце“, преди му отсекат главата — обади се Кип.

Всички го изгледахме въпросително.

— Сво-бо-да! — викна той толкова силно, че Криси се размърда на дивана.

— Ами после? — попитах аз.

Чарли сви рамене.

— Сърдечният монитор почва да дрънчи като ротативка, ударила джакпота. Спешният екип дотичва за секунди. Опитват да го съживят. Той се мята в агония, може би пъшка или повръща. Всички усилия остават без резултат.

— Казал ли е нещо на лекарите?

— Нито дума. Разпитах ги. Просто се мъчел да диша и умирал пред очите им.

Представих си сцената. Хари лежи мъртъв в спешното отделение. Криси е на път към затвора, а аз се прибирам у дома, отнасяйки върху дрехите си аромата на нейния парфюм.

— Защо е стреляла по баща си? — попита невинно Кип.

Ние с Чарли се спогледахме. Как да го обясниш на дете?

— Преди години, когато Криси била малка, горе-долу колкото теб, баща й…

Млъкнах и се помъчих да подбера подходящи думи.

— Изнасилил ли я е? — изпревари ме Кип както обикновено.

— Да. Тя така казва.

— Ами тогава защо е чакала толкова години?

Ха върни обяснявай на дете. Или на съдебен заседател.

— Забравила е — казах аз и усетих колко глупаво звучи.

— Забравила?

— По-точно казано, изтласкала е спомена настрани, за да не го вижда. А после споменът се завърнал.

Кип ме изгледа скептично.

— С това ли ще я оправдаваш? Забравила нещо ужасно, а след години си го спомнила и затова убила баща си.

— Адвокатът не си измисля фактите, Кип. Каквито карти получиш, с такива играеш.

— Знам, вуйчо Джейк. Баба ме учи да играя. Казва никога да не блъфирам без покритие и да знам кога се свалят картите.

Хлъзгав път

Таванският вентилатор над леглото ми описваше безконечни кръгове със сънено туф-туф-туф. На черницата отвън един присмехулник пееше самотната си любовна песен. Кип беше намалил звука на телевизора в стаята си, но все пак чувах някакви металически гласов. Седнал на леглото, аз препрочитах една стара кримка за Травис Макгий и неволно завиждах на тоя „едър, мургав и кокалест морски вълк“. В каквато и каша да се замесеше все успяваше да се измъкне с ум или юмруци. А аз съм просто един треторазреден футболист, завършил вечерно право, който се мъчи да постъпва правилно, но накрая непременно оплита конците. Станах и отидох до стълбището. Вратата на Кип беше затворена, тъй че не му се обадих. Щеше да заспи, когато му дойде времето, а ако искаше да гледа телевизия цяла нощ негова работа. След два дни щеше да грохне и да си нормализира режима. А аз съм от старата школа — не закачай детето, самичко ще се възпита. Точно така ме отгледа баба, след като убиха баща ми, а майка ми избяга.

Всички сме безпомощни пред миналото, казал веднъж Кларънс Дароу. Точно така пледират и адвокатите, които се мъчат да съхранят живота на някой жесток убиец, който е имал скапано детство. Но тази максима може да се приложи и в много други отношения. Всички ние подсъзнателно усвояваме обичаи и навици, симпатии и антипатии, възгледи и предубеждения от хората, които са ни отгледали. Имам си много трески за дялане, но баба ме е учила никога да не посягам на по-слабия и да помагам на онзи, който го заслужава. Учила ме е да проявявам умерено неуважение към властите и сам да си проправям път през пущинака. Би била напълно доволна, ако бях станал рибар като баща си или пък шофьор, барман или капитан на туристическо корабче като мъжете, минали през живота й. Още от юношеските си години се мъча да следвам нейния девиз: живей си живота и гледай да не навредиш другиму.

Облечен само с червени плетени шорти, аз зашляпах бос надолу по стъпалата. На дивана Криси мъркаше тихичко във възглавницата. Умиротвореното й лице изглеждаше почти детинско в своята красота и невинност. Дълго я гледах, после изведнъж се засрамих, че зяпам като дърт похотлив пръч.

Минах в кухнята и измъкнах от хладилника бабината баница с фъстъчено масло. Първата хапка се топеше в устата ми, когато ме връхлетя внезапна мисъл. Баба! Не я бях чул да си тръгва. Нито пък Чарли.

Нямаше ги горе. Нямаше ги и долу. Къде се бяха дянали? Моята къща е двуетажна кутийка с непроходимо буренясал заден двор.

Дворът.

Надникнах през щорите. Съседите имаха халогенни лампи против крадци и призрачното им сияние озаряваше целия двор. В хамака, опънат между две дървета, зърнах стария си наставник И баба. Спяха здраво прегърнати в топлата, влажна нощ, изпълнена с аромат на жасмин. Щури хора.

Доядох парчето баница с чаша студено мляко и поех обратно към стълбището. В стаята на Кип телевизорът още бръмчеше и докато минавах покрай вратата, чух гласа му.

После още един глас. И тихо кискане.

Това пък какво беше, по дяволите?

Леко почуках и отворих вратата.

Кип лежеше, подпрян на възглавницата. На екрана Джим Кери се мъчеше да спаси Дан Марино от някакъв смахнат похитител с неопределен пол. Откровено казано. Дан е по-добър като полузащитник, отколкото като актьор.

И още някой лежеше, подпрян на възглавница.

— Привет на всички! — каза Кип. — Вуйчо Джейк, това е Таня.

— Здравей, Таня — произнесох аз, защото така беше по-възпитано, отколкото да се провикна: „Какво търсиш в леглото на моя племенник, повлекано?“