Блондинка от Маями

— Една топла вана ще оправи нещата — казах аз.

— Няма ли да ни оставите белезниците, господин полицай — попита Криси.

Ченгето вече вадеше ключа.

— Не става. На общината са.

Струйка топла вода плъзна по гърдите ми от сюнгера в ръцете на Криси — истински сюнгер, изваден от залива. Тя се приведе напред, а аз се облегнах назад. Обвила крака около кръста ми, Криси седеше, зад мен в голямата старинна вана и притискаше към гърба ми мокрите си гърди.

Тя вече бе успяла да обработи драскотините с кислородна вода и да измъкне водораслите от всевъзможни гънки и отвърстия. Сега оставяше топлата вода да ме унесе и състояние на ленива дрямка и полувъзбуда.

Точно тогава гърдите й се притиснаха по-здраво, връхчетата им се втвърдиха.

Някои части от тялото ми последваха този пример.

Тя плъзна гъбата надолу. По гърдите, по коремните мускули, вече не тъй стегнати, както някога, все по-надолу и по-надолу. После пак нагоре.

— Тормозиш ме — оплаках се аз.

— Отпусни се, Джейк. Денят е пред нас.

Отново се облегнах, назад. Затворих очи, отпуснах се по-ниско в топлата вода и вдъхнах нежния сапунен аромат на влажната й коса. Тя ме прегърна здраво и каза:

— Хубаво ми е да се грижа за теб. След като стори толкова много за мен.

— Още нищо не съм направил и се тревожа за…

— Шшт. Не сега.

Унесох се в топлината. Все още усещах плавното полюшване на океанските вълни. Умиротворение. Но не и покой. Мъчителните въпроси висяха над главата ми. Щях да попитам Криси. По-късно.

Нещо цопна във водата и Криси възкликна:

— Ох, изтървах сапуна.

Ръцете й пак плъзнаха по гърдите ми и по-надолу. Щом се озоваха под водата, сграбчиха каквото трябваше.

— Олеле, Джейк! Да не си донесъл гребло?

— Хрумна ми, че може да ти потрябва за лодката.

— Точно същото си помислих.

С изящно движение тя се измъкна иззад гърба ми, мина отсреща и седна с разтворени крака. Плъзнахме се по-близо един до друг и дългите й нозе обгърнаха бедрата ми. Разпалени от водата и влажното триене на телата, ние се целунахме — дълга сладка нежна целувка. Втората целувка беше по-страстна, по-нетърпелива. Третата, или може би продължението на втората, се прекъсваше от стонове и задавено дишане. Отворих очи и видях Криси да отваря своите. По лицето й бе изписана лека изненада. В този момент тя се плъзна още по-близо, повдигна бедра и се отпусна върху мен. Погледнах я и в очите й зърнах нещо, което ми се искаше да вярвам, че не е виждал нито един друг мъж. Сигурен бях, че е изпитала нещо — нещо съвсем непознато.

Мъжка самозаблуда.

Да любиш жена.

И да си вярваш, че и е като за пръв път.

Чувал съм жени да го казват. Понякога дори да го крещят. Но никога не съм вярвал. По дяволите, нито един мъж не е чак такъв майстор. Криси мълчеше. Но изглеждаше като изпаднала в транс; звуците, настоятелните гърлени стонове, излитащи дълбоко от гърлото й; движенията на тялото й върху моето… и накрая експлозията, която разтърси двама ни и ме тласна още по-навътре в нея.

След малко тя каза:

— Обичам те, Джейк. Божичко, колко те обичам.

Криси търсеше какво да облече.

С едната ръка ровеше из гардероба; с другата стискаше еднолитрова бутилка френска минерална вода. Четири бутилки дневно, обясни тя. За хубав тен. От устата й висеше цигара. За дробовете.

Гардеробът беше пълен с дрехи. Претъпкан. Безредно. Изящни костюми, каквито би носила Одри Хепбърн или Грейс Кели, висяха край ефирни прозрачни дрешки, с които като нищо може да я арестуват в някое провинциално градче на Мисисипи. Поли под коляното, над коляното, много над коляното и такива, дето не беше ясно дали са поли или коланчета. Стилни, плътно прилепнали вечерни рокли, безформени рокли за тенис, рокли с панделки, с бродерии, с вериги, рокля с десетина бронзови безопасни игли. Истинско модно ревю.

След като не откри нищо, Криси отвори един двуметров кашон-гардероб, каквито използват моделиерите. В спалнята имаше още два такива кашона и още три в коридора. Вътре висяха якета в най-различни стилове и изобщо без стил, тюлени панталони, кожени панталони, рокли с корсети и без корсети, предимно в червено и черно.

— Май ще се позабавим, нали? — рекох аз.

— Съжалявам, Джейк, просто нямам какво да облека.

— Ей, нали просто отиваме да хапнем по един хамбургер в Новинарското кафе. Да не мислиш, че там ще е Джани Версаче?

— Миналата седмица беше.

— О…

Моето спортно облекло току-що бе изсъхнало след прането. В момента бях с кимоното на Криси, но на нея и стоеше далеч по-добре. Тя беше пръснала по леглото куп дрехи и тъкмо се канеше да избере чифт джинси с дупки на коленете, когато попитах:

— Какво не ми казваш?

— За кое?

— За водата. Какво знаеш за кладенците на Гай?

Тя пусна облаче дим и ме погледна озадачено.

— Нищо не знам. Той е фермер, има си кладенци. И какво?

— Ами строежът на голяма индустриална сграда в източния край на градините?

— Не знам. Какво общо има това с мен?

— Точно това се мъча да разбера. Разкажи ми за себе си, за Гай и доктор Шийн. Какви тайни има в миналото на брат ти?

— Откъде да знам? Аз работех в Европа. С Гай почти не се познаваме.

— Ами доктор Шийн? Има прекъсване в записа от сеанса, когато си възвръщаш спомените.

— Прекъсване ли?

— Да, сякаш касетофонът е бил изключен и после включен отново.

— Не помня такова нещо. Може да са потърсили Лари по телефона. Или ми е бил още една инжекция.

— Дали тогава не ти е казал какво да си спомниш, какво да говориш?

— Джейк, току-що ти казах, че не помня да е изключвал касетофона. Тогава, как да си спомня…

— Мислех, че под хипноза се помни всичко.

— Е, може и да не е така!

Вече беше ядосана. Понякога прибягвам към този трик. Предизвиквам клиентите. Ядосвам ги. Заставям ги да кажат истината. Обикновено е лесно. Но обикновено не се къпя в една вана с клиент, обвинен в убийство.

— Ами последният сеанс на четиринайсети юни? — попитах аз. — Ти казваш на Шийн, че си взела решение, което няма да му хареса. После той изключва касетофона и повече не го включва. Два дни по-късно ти стреля по баща си.

Тя изчака, макар че следващият въпрос бе очевиден.

— Какво беше решила?

Тя се позамисли, преди да отговори.

— Да прекратя терапията. Няма нищо лошо, нали? Искам да кажа, нали няма да попречи на защитата?

— Не, добре е.

Далеч по-добре, отколкото ако беше решила да поемеш ролята на съдия и палач едновременно, помислих си аз. А и звучи доста разумно, нали? Доктор Шийн едва ли би харесал решението й да прекрати терапията. Кой знаеше какво е казала всъщност в кабинета на своя психоаналитик зад спуснатите пердета? Исках да й повярвам. Но можех ли? С клиентите и любовниците няма избор — или им вярваш, или не.