Блондинка от Маями

— Сагови палми — каза Роберто. — Хитро ги е скрил в манговата градина. За двуметрова палма като нищо мога да изкарам една хилядарка. Растат само по един пръст на година.

— Стига, Роберто.

— Как мислиш, дали можем да наместим една в багажника?

— Роберто!

Звукът на течаща вода се засили. След малко пролазихме нагоре по калния насип и пред нас се разкри същинска река. Облята в сребристо лунно сияние, водата се носеше по канала, подмятайки камъни, клони и буци пръст.

— Сондите са на километър и половина в западна посока — каза Роберто. — Един Господ знае колко вода изпомпват в канала. Една част засмукват напоителните кули, друга се отклонява по вадите, но повечето просто си тече на изток към залива.

— Защо? — попитах аз. — Защо похабяват толкова много вода?

— No se, мой човек, и не искам да знам. Искам само да се измъкна оттук.

Бяхме на петстотин метра от къщата, когато Роберто пак се разхленчи.

— А, не, няма начин! Не стига, че ме подтикна към проникване в чужда собственост, ами сега искаш да ми лепнеш и взлом.

— Няма да влизаме — успокоих го аз. — Само малко ще поогледаме.

Около къщата имаше лехи с розови храсти. Не бях помислил за тях, но сега открих, че са отлична отбранителна линия. Е, може би не чак колкото минно поле, но почти.

— Олеле! — изпъшка Роберто и измъкна един трън от рамото си. — Джейк, казвам ти, това е лудост.

— Млъквай.

Отпред имаше два джипа. До тях бяха паркирани ландровърът на Гай Бърнхард и ягуарът на Лари Шийн. Може би добрият доктор идваше на частна визитация.

— Роберто, стой тук. Ако стане нещо, изчезвай. Ще се срещнем при колата.

— Да ме мислиш, че ще те чакам? Онези пушки не ги зареждат с шоколадови бонбони.

Докато пълзях към къщата, ми се стори, че го чувам да се моли.

През открехнатите щори на прозорците в гостната видях вътре да се въртят перките на вентилатори. Стените бяха облицовани с полирана чамова ламперия. На едната стена висеше препарирана глиганска глава, на другата — еленови рога. Клечах в някакъв незнаен бодлив храст и при всяко движение се натъквах на тръни колкото щикове. През прозорците виждах горе-долу половината стая. Над облегалката на кожения диван стърчеше голото теме на Лорънс Шийн. Нейде в невидимата част стоеше Гай Бърнхард.

— Съжаления ли? Не, по дяволите! — долетя откъм ъгъла гласът на Гай. Сега го зърнах до барчето, пускаше кубчета лед в чаша за коктейл. — И двамата с теб си имаме куп стари кирливи ризи, затова чуй съвета ми: гледай само напред. Не се озъртай назад.

— През целия си живот съм се борил да отворя заключените врати, да разкрия страшните тайни на миналото — каза Шийн.

— Спести ми тия хипократовски тъпотии, ако обичаш.

Пролазих още по-близо и притиснах буза до стъклото. Бърнхард се върна към Шийн с две чаши в ръцете.

— Той дали ще се сети? Преди делото, искам да кажа.

— Подозирам, че ще се сети — отвърна Шийн. — Приятелят му казва, че е по-умен, отколкото изглежда.

Бърнхард подаде едната чаша на Шийн, после се настани в коженото кресло срещу дивана. Макар да знаех, че не може да ме види в тъмното зад прозореца, неволно затаих дъх, когато погледна право към мен.

— И после? Какво ще направи? — попита Бърнхард.

— Ще се сблъска с морална дилема.

— И?

Шийн помълча, преди да отговори.

— Кой знае? Маклийн казва, че бил честен.

Нейде в далечината залая куче. А нейде в главата ми задрънчаха цимбали.

— Значи така се уреждаме по-добре, отколкото ако й бяхме намерили някой талантлив адвокат — каза Бърнхард.

Мъчех се да обработя цялата информация.

Въпросният той очевидно бях аз.

Талантливият адвокат определено не бях аз.

А с каква морална дилема щях да се сблъскам?

— Знаеш ли какво си мислех? — попита Бърнхард и продължи, без да чака отговор: — Татко би се гордял с мен.

— Това е прозрачно оправдание, Гай.

— Не, изслушай ме. Татко взе парите на Касълбъри и ги умножи десетократно. А това, което върша аз… то е още по-голямо.

— Ами методите ти, Гай? Какво ще речеш за методите?

Бърнхард избухна в мрачен смях.

— Нищо им няма. Посъветвах се с детето в мен.

— Добре де, подигравай ми се.

Бърнхард пак се разсмя.

Какво крояха тези типове? За какви методи говореха? Кучето пак се разлая и след секунда — пляс! Кална буца се приземи в храста и тъй ме стресна, че отхвръкнах назад, увенчан с корона от тръни. Дрън — едно камъче отскочи от прозореца. Мачка му! Завъртях се и зърнах Роберто отчаяно да размахва ръце.

— Какво беше това? — долетя от къщата гласът на Бърнхард.

Докато Бърнхард пристъпваше до прозореца, аз се притисках към меката пръст и захлупих главата си с длани. Усещах го как наднича само на метър над мен.

Кучето залая по-силно, после млъкна. Дали не беше Баскервилското куче? Или може би Бърнхардското.

Гай Бърнхард обърна гръб на прозореца. Надигнах глава и видях, че Роберто Кондом е изчезнал.

Бърнхард пак каза нещо, но чух само последната дума:

— … вода.

— Наред ли са разрешителните? — попита Шийн.

— Всичко е тип-топ.

— Ти си човек, изпреварил своето време.

— Имаш право — каза Бърнхард. — След двайсет години ще пишат книги за мен.

За какво говореха дявол да го вземе? Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Но нямах време да мисля за това, защото чух нейде зад себе си дрезгав глас:

— Кротко, мойто момиче! Не се дърпай!

Само на десетина метра от себе си зърнах край ъгъла силуетите на човек и немска овчарка. В едната си ръка човекът стискаше каишката на кучето, в другата — пушка. Запращя радиостанция и той каза:

— Тук втори пост, при къщата съм. Хубавелка нещо е пощуряла. Май пак надуши някой опосум.

Хубавелка. Е, по-приятно звучеше, отколкото Зъбла или Фурия.

— Разбрано. — Пазачът изключи радиото. — Добре де, бягай, момиче, само да не ми домъкнеш някоя жертва на трудова злополука.

Защо ли трудова злополука ми прозвуча като адвокатска шега? Или по-точно като предсмъртна адвокатска шета.

Чух го как освободи каишката и Хубавелка се втурна запъхтяна право към мен с наведена глава и отпуснати рамене.