Блондинка от Маями

— Да, така е.

— Питам се дали не можете да бъдете малко по-конкретна.

— Не ви разбирам.

— Е, всеки от нас винаги има някакво изражение, нали?

Соколов скочи от стола.

— Възразявам, спорно твърдение.

Протестът бе точно толкова нелеп, колкото и самият въпрос. Вероятно Ейб просто искаше да се разтъпче.

— Отхвърля се — каза Стангър. — Отговорете на въпроса, ако можете.

— Мисля, че не разбирам.

— Нека опитаме по друг начин — казах аз. — Изглеждаше ли мис Бърнхард възбудена?

— Не.

— Стори ли ви се развълнувана?

— Не.

— А гневна?

— Не.

Един от триковете на адвоката е да елиминираш всяка подробност, която може да навреди, за да създадеш впечатлението, че каквото остане, говори в твоя полза. Понякога става доста бавно.

— Изглеждаше ли съсредоточена?

— Протестирам! — подвикна Соколов. — Подвеждане към догадки.

— Отхвърля се — каза съдията. — Свидетелката може да изложи наблюденията си.

Аз изгледах Соколов кръвнишки. Мъчеше се да наруши отсечения ритъм на разпита.

— Изглеждаше ли мис Бърнхард целенасочена, съсредоточена върху онова, което вършеше?

— Не съвсем — каза Мишел Шиф.

— Тогава какво бе нейното изражение? — попитах аз.

Мишел Шиф плъзна ръка по косата си с цвят на излъскана медена монета.

— Не знам. Очите й изглеждаха празни. Лицето и беше някак унесено. Устата й беше леко разтворена. Спомням си, че нямаше гланц на устните и в онази светлина…

— Празни очи — бързо повторих аз, преди да се е отплеснала в друга посока. — Празни очи и унесено лице. Сякаш е била изпаднала в унес?

— Да, предполагам.

— Или в транс?

— Донякъде.

— Или в хипноза?

— Ваша чест! — Соколов скочи толкова бързо, че събори с трясък няколко папки на пода. — Ако свидетелката не е специалист по хипноза…

— Подкрепя се. Карайте по-нататък мистър Ласитър.

Помълчах, за да накарам заседателите да извърнат глави към мен.

— Значи накратко казано, мис Бърнхард изглеждаше изпаднала в унес или транс, когато мина край вашата маса.

— Да, това казах.

Всъщност аз го бях казал. Но исках заседателите да си мислят, че е била тя.

— Нямам други въпроси — заявих аз.

Проблясъци

Малката ми коралова къщичка в Саут Гроув не съдържа нищо, достойно за крадене. Е, има един сърф върху бетонни блокчета. Използвам го вместо масичка за кафе, макар че кръговете по него са предимно от бирени бутилки. Има и нощна лампа от шлем на „Делфините“. Има диван с тапицерия от хаитянско платно, някога белезникаво, а днес с нездрав жълтеникав оттенък. Има две палми в саксии, ръждясал акваланг и куп стари списания.

Затова не заключвам входната врата.

Не че бихте могли да я отворите без трима-четирима помощници, въоръжени с яка греда. Дървото е подуто от влагата, тъй че вратата винаги се залоства. Моите приятели знаят как да влязат, но малцина са готови да рискуват едно изкълчено рамо.

Когато се прибрах тази вечер, под жакарандовото дърво бе паркирана червена корвета. В хола вонеше на пури. В кухнята изтрака вратичка на шкаф. После чух глас:

— Къде си държиш малцовото уиски, стари приятелю?

— Пия го само за твоя сметка, Ръсти.

Той подаде глава от кухнята и аз неволно изтървах куфарчето. Беше облечен с италиански панталон с басти, който се издуваше на бедрата, и черна копринена риза с озъбена акула на гърдите. Дългата му червена коса висеше отзад на опашка. За непредубеденото ми око приличаше на курсист от образователна програма по наркобизнес.

— А и хладилника имаш само боклуци — оплака се той. — Салам и бира.

— Градивните блокчета на живота — отвърнах аз. — Почти толкова потребни за цивилизацията, колкото и футболното предаване в понеделник вечер.

— Вече никой не яде салам.

— Затова го харесвам.

— Днес номерът е да ядеш соев концентрат, Джейк. Или млад зелен фасул. Или суши. Саламът е толкова демоде, че току-виж пак излязъл на мода.

— Като излезе, ще спра да го ям.

Седнах на дивана и смъкнах официалните черни обувки. Страшно ги мразя. Щом им завържа връзките, стягат ме като в калъп. От всичките си обувки най-много харесвам старите шпайкове от Пенсилванския университет. Обичам да ги усещам как се забиват с приятен тласък в земята.

Ръсти изникна от кухнята с две бутилки „Гролш“.

— Да взема ли да те черпя една бира?

— По-добре вземи да ми кажеш защо ме излъга.

— Джейк! — възкликна обидено той.

— Първо ме натопи, защото Гай Бърнхард ти е платил. После ме излъга. Сега ще се явяваш като свидетел на обвинението. — Аз поех бирата, но не я отворих. — Стари приятелю.

— Съжалявам, Джейк. Гай ме разпита най-подробно за теб… прав си, накара ме да те заведа в „Параноя“ онази вечер. Но не знаех, че Криси ще претрепе стареца, това е истината.

— Не се ли запита какво става?

Той седна достатъчно близо, за да му тегля едно ляво кроше при необходимост.

— Просто повярвах на онова, което разправяше Гай. Той ми каза, че трябвало да се срещне с баща си. И с Криси. Имали някакъв семеен спор. Та се чудел дали старият ми приятел Джейк няма да помогне като семеен адвокат, ама не бивало да ти казвам нито дума. Слушай, ако ще свърши работа, готов съм да го кажа и пред съда.

— Няма да свърши работа. Твоите разговори с Гай са сведения от втора ръка. Освен това Гай може да каже: „Вярно, исках да събера татко и Криси, но тя провали всичко, като го застреля.“

— Джейк, направо се шашнах, когато тя влезе и почна да стреля. Но изобщо не предполагах, че Гай има пръст в цялата работа.

— А сега предполагаш ли?

— Не. Ти предполагаш. Ако Гай искаше да убие баща си, щеше да намери по-лесни начини.

Аз щракнах порцелановата запушалка на шишето.

— Само че нито един от тях нямаше същевременно да го отърве и от Криси.

Ръсти изгълта солидна порция бира, но не ми отговори. Все още се чудех защо е дошъл. Предложението да даде показания изобщо не ме впечатляваше.