Блондинка от Маями

— Доколкото си спомням, каза, че бил не само отдавнашен приятел на семейство Бърнхард, но и техен лекар. Ако не греша, каза още, че бил едва ли не член на семейството.

Гледан ти! Очевидно семейството се нуждаеше от постоянни психиатрични услуги.

— Кога пристигна доктор Шийн?

Сестрата се замисли.

— В единайсет и четирийсет, точно когато се връщах от почивка.

— Сигурна ли сте за часа?

— Носех си кафето и помня как докторът се пошегува, че долу сервират акумулаторна киселина вместо кафе. Винаги си взимам почивка от единайсет и двайсет до единайсет и четирийсет, тъй че съм сигурна кога е било.

— Единайсет и четирийсет — повторих аз. — Тоест колко минути преди сърдечната криза?

Тя погледна бележките си.

— Мониторът подаде сигнал в единайсет и петдесет и една, значи това прави единайсет минути.

— Колко време остана доктор Шийн?

— Не знам. Занимавах се с писмена работа и не го видях да си тръгва, но трябва да е било преди единайсет и петдесет и една, защото не го заварих в стаята.

Набързо обмислих фактите. Хари Бърнхард не бе умрял от огнестрелните рани. Беше умрял от сърдечен удар. Какво му бе казал, какво му бе сторил Лорънс Шийн в тези кратки минути? Не знаех и вероятно никога нямаше да науча. Но можех да използвам най-вярното оръжие на адвоката — коварния намек. В дело за убийство винаги си струва да подхвърлиш, че и някой друг може да е извършил престъплението. Винаги има богат избор на заподозрени — например Господ с мълния или банда отмъстителни колумбийски наркотърговци.

— Оставихте ли доктор Шийн насаме с пациента? — попитах аз, подсказвайки с тона си, че това може да се окаже тежко нарушение.

— Да — отговори тя малко виновно. Добре!

— И не го заварихте, когато дотичахте в единайсет и петдесет и една?

— Да, не го заварих.

— Значи той е напуснал стаята и спешното отделение тихомълком и незабелязано?

Много ми се искаше да кажа изплъзнал се е, но Соколов тутакси щеше да изреве на умряло. Така или иначе, намекът беше напълно ясен.

— Да, смятам, че е така.

— Разговаря ли доктор Шийн с пациента?

— Не знам. Не бях в стаята.

— Предполагам, че ще отговорите по същия начин, ако попитам дали доктор Шийн е сторил нещо, за да помогне на мистър Бърнхард.

— Да, ще повторя, че не бях в стаята. Но, разбира се, доктор Шийн не беше дошъл да лекува пациента.

— А за какво беше дошъл?

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса — каза сестрата.

— Посещавал ли е доктор Шийн спешното отделение и друг път?

— Не, доколкото знам.

— Просто се чудя — казах аз. — Щом мистър Бърнхард още е бил замаян от упойката, едва ли би могъл да води разговор. Чудя се какво е търсил при него доктор Шийн.

— В тежки моменти някои хора просто искат да бъдат с онези, които обичат — отговори сестрата.

— Да, някои хора — съгласих се аз.

Вкаменени артерии

Липсваха ми разцъфналите хибискуси.

Ставах рано, бягах в съда, прибирах се по тъмно. Нежните кървавочервени цветчета разцъфват сутрин заедно с изгрева, а по здрач се затварят.

Hibiscus rosa-sinensis, така ги нарича Чарли Ригс. Червени, виолетови и жълти, те растат буйно из задния двор. Рано призори стоях край кухненската маса и режех папая. Кафеварката бълбукаше и ронеше в каната тъмни капки. Нейде навън проплака котка — зловещ, почти човешки писък. На изток над хоризонта се разтилаха оранжеви ивици, но в моя двор все още тегнеха мътни сенки сред гъсталака от храсти, плевели, дъбове, черници и лаври.

Откъм стълбата долетяха стъпки. Боси нозе потупваха тихичко по дъбовите стъпала. Криси беше облякла старата ми фланелка от Пенсилванския университет, бяла със сини номера. На корема имаше избеляло петно от трева. Дали бях успял да отбия топката, или само се бях озовал с нос в калта? Кой знае? По фланелката нямаше елегантни райета или светкавици, нито пък име на гърба или реклама на спортна фирма. Само номер 58. Просто и ясно. Като мен.

Криси дойде изотзад, прегърна ме и отпусна глава върху рамото ми.

— Говореше насън — каза тя, — но думите не се разбираха.

— Може би съм репетирал речта си пред Върховния съд.

— Не. Беше развълнуван.

— Сънувал съм.

— Разкажи ми.

— Не помня — излъгах аз.

— Аха…

Криси ме пусна и си наля чаша кафе. Не запали цигара. Мъчех се да я накарам да ги откаже. Изобщо винаги се старая да оказвам благотворно влияние върху клиентите. Не убивай повече никого и моля те, престани да пушиш.

Зад прозореца се раздаде птичи крясък. И без да погледна, знаех, че е черният гарван, който си бе свил гнездо в короната на дъба. Веднъж Чарли Ригс ми каза, че гарваните са много верни и се събират за цял живот. За разлика от врабчетата и синигерите.

— Някога смятахме, че повечето птици са моногамни — обясни Чарли, — но това се оказа грешка. Някои женски например тайничко напускат гнездото, за да се чифтосат набързо с мъжкия, който стои по-високо от съпруга им в птичата йерархия. Пчелната царица се съвкупява с двайсетина търтея дневно и всички те умират, когато гениталиите им избухнат.

— Има ли някаква поука в това? — попитах аз.

— Бозайниците са най-развратни — продължи Чарли. — Вероятно по-малко от два процента сред тях са склонни към моногамия.

Ние, хората, явно не спадахме към тия два процента. Гарванът пак изграчи в задния двор, само че този път с бостънски акцент — га-а-а!

Изстисках лимон върху папаята и надникнах навън да видя птицата. Не я забелязах.

— Джейк, за какво си мислиш?

— За нищо.

— Невъзможно.

Не ми приличаше на въпрос, затова премълчах.

— Страх ме е, когато се събудя, а теб те няма — каза тя. — Винаги си мисля, че си ме зарязал.

— Събудих се рано. Нищо повече.

Сънят все още не ме напускаше. Гола жена. Криси? Кой знае? Нямаше едри планове, а осветлението беше лошо. Аз влизах в кадъра, посягах и обгръщах с длани едрите голи гърди. Стържещ звук, после болка. Връхчетата на гърдите се превръщаха в свредла и пронизваха дланите ми. Дявол да го вземе, символиката беше толкова очебийна, че нямаше смисъл да търся доктор Сантяго за анализ.

След съня се събудих облян в пот и тихо напуснах леглото. Криси се размърда, но успях да сляза долу, без да я събудя. Заредих диск в уредбата, пуснах я съвсем тихичко и седнах да слушам как Шаде шепне, че съм нежен майстор. Така си е.

Какво правех? Накъде отивах? Аз съм човек без план, без определена цел. Търкалям се през живота, отскачам от неподвижните предмети, намирам приятели, бия се с врагове, губя любовници. Нося се по течението, тъй близо и същевременно тъй далеч от брега.