Блондинка от Маями

Лорънс Шийн, възпитаник на Туланския университет и Медицинския институт в Маями, бивш служител на Джаксъновата мемориална болница и Масачузетската обществена клиника, специалист по психиатрия и автор на няколко скучни статии, не знаеше накъде съм тръгнал. Не знаеше какви карти имам и дали не блъфирам.

От Чарли Ригс съм научил трите основни елемента на доказателството, че мистър Еди-кой си е извършил престъпление: мотив, възможност и средство. В същия ред върви и доказването. По тази причина започнах от онова, което Чарли нарича causa, тоест причина или мотив за престъплението.

— Хари Бърнхард бе ваш приятел, нали, докторе?

— Да, отдавна.

Шийн се усмихна, сякаш си припомняше топли дружески мигове. Харесваше въпроса и беше доволен от своя отговор. В края на краищата кой ще вземе да убива стария си приятел?

— Кога за последен път вечеряхте с Хари Бърнхард?

— Кога ли? Ами… не знам. Не помня.

— Кога за последен път посетихте дома му?

Той опипа възела на клубната си вратовръзка. Беше облечен със спортно сако от тъмносин кашмир и сив панталон. Бръсната му глава лъщеше под луминесцентното осветление.

— Беше доста отдавна.

— Посещавали ли сте дома му след смъртта на неговата съпруга Емили?

— Не, доколкото си спомням.

Вече изглеждаше озадачен и се питаше накъде бия.

— А това прави колко… почти петнайсет години, нали?

— Да.

— След смъртта на Емили случвало ли се е да вечеряте с Хари Бърнхард?

— Не, доколкото си спомням.

— Канили ли сте го в дома си?

— Не.

— Ходили ли сте заедно на мач?

— Не.

— Случвало ли се е да вдигнете телефона и да му кажете „Хари как я караш?“ или нещо подобно?

Той опипа брадичката си.

— Хари Бърнхард не беше от приказливите.

— Значи отговорът е не. Никога не сте се обаждали на Хари Бърнхард.

— Не, не съм.

— В такъв случай се питам, докторе, как можете да наричате Хари Бърнхард свой приятел.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов изглеждаше отегчен, но имаше право.

— Приема се — каза съдията Стангър.

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

— Възразявам! — пропя Соколов. — Доктор Шийн е свидетел на мистър Ласитър.

— Той е враждебен свидетел — отвърнах аз.

При думата враждебен левият клепач на Шийн трепна.

— Елате тук и двамата — махна с ръка съдията. Когато се приближихме, той насочи към мен костелив показалец. — Джейк, ако правилно съм те разбрал още на заседанието за гаранцията, доктор Шийн е лекуващият психиатър.

— Така е.

— И той ще даде показания, че като дете твоята клиентка е била изнасилена, поради което загубила самообладание или нещо подобно и гръмнала покойника с онова пищовче.

— Да, в общи линии.

— Тогава как, по дяволите, може да е враждебен?

— Защото не е прав. Ще настоява, че е станало точно така, за да прикрие собствените си злодеяния. В момента е настроен враждебно, а до довечера буквално ще побеснее.

Съдията погледна Соколов, който прикри злорадството си с невинна усмивчица.

— Щом Джейк иска да съсипе единствения си ценен свидетел, кой съм аз, та да му преча?

— Джейк, надявам се, че знаеш какво вършиш.

— Знае ли го някой от нас, ваша чест? Във вселенски смисъл, искам да кажа.

— Не се шегувам, Джейк — предупреди съдията. — Ако кроиш някакъв план за обжалване заради некадърна защита, ще ти лепна адвокатското разрешително на първия товарен влак за Аляска.

Някои съдии толкова си падат по цветистите изрази, че не усещат кога почват да ръсят глупости.

— Съдия Стангър, уверявам ви, ако съм некадърен, в това няма някакъв умисъл.

— Добре, прави каквото си знаеш. — Съдията ни върна по местата, после се обърна към секретарката. — Марджи, прочети последния въпрос, ако обичаш.

Секретарката прелисти страниците и зачете с монотонен глас, който изобщо не приличаше на моя:

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

Докторът се изкашля и хвърли поглед към Криси. Тя седеше зад масата на защитата, облечена изцяло в тъмночервено: поло, жилетка с коланче и плетена пола почти до глезените. Изтънчено и изящно, но в неподходящ цвят. Бях забравил собствените си изисквания да се избягна всичко, което напомня засъхнала кръв.

— И да, и не — отговори Шийн. — Емили беше моя пациентка. Съпругът й беше… там, в къщата. Всички се познавахме.

— Нека го кажем направо, Емили Бърнхард бе нещо повече от пациентка, нали?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Вдигнах вежди към доктор Шийн, но мимиката ми беше предназначена за заседателите. После зачаках. Понякога мълчанието върши чудеса. Тишината изпълва съдебната зала. Свидетелят се изнервя, усеща, че заседателите чакат. Откъм залата долита кашлица, вратата скърца, някой се размърдва на стола. Един самоуверен свидетел отговаря със същото оръжие — просто чака. В края на краищата Шийн просто бе казал, че не разбира. Можех да задам въпроса по друг начин, но предпочетох да чакам. Десет секунди, петнайсет. Сякаш бе минах цял час.

— Е, през годините съм се сближавал с мнозина пациенти — отговори най-сетне Шийн. Изглеждаше стреснат, настръхнал, неуверен.

— Не ме интересуват другите пациенти. Отговорете на въпроса ако обичате. Беше ли Емили Бърнхард нещо повече от пациентка?

Кратко колебание.

— Да, беше.

— И нещо повече от приятелка?

— Не разбирам какво намеквате.

— Напротив, разбирате.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов опитваше да се събуди.

Съдията Стангър приведе глава настрани.

— Всъщност това изобщо не беше питане. Следващият въпрос мистър Ласитър.

— Доктор Шийн, бяхте ли любовници с Емили Бърнхард?

— Възразявам, няма връзка с делото!

Този път Соколов скочи на крака. От изненада поемаше риска да ядоса заседателите, като им попречи да узнаят отговора на пикантен въпрос.

— Отхвърля се. Гледаме дело за убийство и предпочитам да дам известна свобода на защитата.

— Бяхте ли любовници с Емили Бърнхард? — повторих аз.

— Не.