Блондинка от Маями

Оставих полицейския доклад и взех папката с медицинската документация на Шийн. Той си мислеше, че сме приключили. Бяхме прегазили цялата история в хронологичен ред. Генерал Джордж Патън никога не отстъпвал — казвал, че не обича да плаща два пъти за един и същ имот. Аз имам други възгледи. Готов съм да копая нивата по три-четири пъти, докато изровя скъпоценния камък.

— Нека се върнем на четиринайсети юни, деня на заплахата.

Шийн въздъхна. Хайде пак!

— По това време — казах аз — Криси Бърнхард страдаше от депресия, нали?

За момент той като че се замисли накъде го водя, после отговори:

— Не, не мисля, че беше депресия в клиничния смисъл на думата.

Когато свидетел опитва да се изкопчи, винаги прави грешки. Понякога чистосърдечното признание е по-безобидно от цяла торба хитрини.

— Бяхте ли й предписали „Дезирел“ предния месец?

— Струва ми се, че да.

— С каква цел?

— Лекарството действа благотворно в множество отношения.

— Защо го предписахте на Криси Бърнхард?

— Заради душевното й състояние.

Караше ме да му вадя думите с ченгел.

— Заради депресията?

— Да — призна неохотно той.

— А няколко седмици преди това й предписахте „Прозак“?

— Мисля, че да.

— За депресия?

Той измънка нещо през зъби. Искаше ми се да ги разчекна със зъболекарски клещи.

— Докторе?

— Да, за депресия.

Работата започваше да става дебела.

— И „Ативан“?

— Да, срещу страхова невроза и депресия, мистър Ласитър.

Един от заседателите шушукаше на съседа си. Едва ли обсъждаха величавата архитектура на съдебната сграда.

— И тъй, доктор Шийн, не е ли вярно, че Криси Бърнхард страдаше от депресия?

— Без съмнение тя имаше известни проблеми — отговори трескаво той, — но се оправяше с тях доста добре.

Понякога почнат ли да се измъкват, сами си копаят гроба.

— Справяше се доста добре — повторих аз. Взех документации на Шийн и се престорих, че я проучвам. Всъщност бях научил най-важното наизуст. — Каква беше вашата диагноза за състоянието на Криси Бърнхард?

— Имаше различни проблеми, но вървеше към подобряване.

Обърнах се към съдията.

— Ваша чест, свидетелят не оказва съдействие.

— Доктор Шийн, изслушвайте въпроса внимателно и отговаряйте — нареди Стангър.

Пратих му благодарна усмивка. Общественото порицание подсказваше на всички присъстващи, че докторът потулва нещо.

— Каква беше вашата диагноза? — повторих аз.

— Посттравматичен стресов синдром, невротично-депресивен синдром, възможни отклонения в поведението.

— Но тя „се справяше доста добре“.

Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.

— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.

Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.

— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.

— Да, струва ми се.

— Какво друго?

Той прелисти записките си.

— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.

— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?

Той плъзна длан по голата си глава.

— Не, доколкото си спомним.

Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.

— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.

Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.

— Мога ли да се приближа до свидетеля?

Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.

— Можете ли да ги разпознаете, сър? — попитах аз.

Шийн надяна очила за четене и се облегна назад, сякаш искаше да избяга от мен.

— Струва ми се, че това са шишенца с предписани лекарства на Кристина Бърнхард. — Той отново се вгледа. — И изглежда, че са взети по мое предписание.

— Споменават ли се тези лекарства, тези много силни лекарства във вашите записки?

— Не. — Той предусети следващия въпрос още прели да съм го задал, а това винаги издава уплахата на свидетеля. — Отношенията ни с Криси не бяха чисто формални. В край на краищата аз я познавах още от малка. Вероятно се е обадила по телефона и аз съм написал рецепта.

— За какви лекарства, докторе? — попитах невинно аз.

Той скръцна със зъби и огледа първото шишенце.

— „Перкодан“…

— Какво представлява това, сър?

— Аспирин и кодеин.

— Болкоуспокояващо и наркотик, прав ли съм?

— Да.

— Какво друго?

Той завъртя останалите шишенца върху дланта си.

— „Валиум“, наричан още диазепам — успокоително. „Нардил“ — антидепресант. И „Халцион“, предписва се при безсъние.

— Какви са страничните ефекти на препарата „Халцион“! — попитах аз.

— Списъкът е дълъг.

— Психични смушения?

— Да, но в редки случаи.

— Какво друго?

— О, какво ли не, от кошмари и звънтене в ушите до призляване и припадъци.

— Припадъци — повторих аз, за да чуят заседателите. — А „Нардил“ се предписва в случаи на тежка депресия, прав ли съм?

— Да, обикновено.

— А какъв е ефектът при комбиниране на тези лекарства, докторе?

— Ами… не съм сигурен.

— Защото никога не сте имали пациент, който да взима всичко това наведнъж, така ли е?