Братята

— Може да е някоя от тях, а може и някоя друга — подхвърли услужливо той. Тъй като не можеше да заснеме труповете, операторът трябваше да продължи да снима репортера, а тъй като нямаше нищо за казване, той продължи да говори колко опасен е станал Близкият изток, сякаш това беше новина и той бе изпратен да я отрази.

Лъфкин се обади на Теди към осем вечерта, за да му съобщи, че американският посланик в Египет не може да бъде открит и че има опасност той да е под развалините. Поне такива били слуховете. Докато разговаряше с Лъфкин по телефона, Теди гледаше репортера на лишения от звук екран; клипът на Лейк за тероризма вървеше на друг екран. Той показваше руините, кръвта, телата и терористите от някакъв друг атентат, а после спокойният, но силен и откровен глас на Арън Лейк обеща отмъщение.

Точно навреме, помисли си Теди.

В полунощ един съветник събуди Теди с чай с лимон и вегетариански сандвич. Както често се случваше, Мейнард бе задрямал в количката си. На стената с телевизионните екрани се движеха образи без звук. Когато помощникът си тръгна, Теди натисна едно копче и се заслуша.

Слънцето в Кайро отдавна бе изгряло. Посланикът не беше намерени се предполагаше, че е някъде сред развалините.

Теди никога не се бе срещал с посланика в Египет, който и без това беше никому неизвестен, но сега бъбривите репортери го идеализираха и възхваляваха като велик американец. Смъртта му не безпокоеше особено Теди, макар че тя щеше да засили критиките към ЦРУ. Освен това щеше да придаде тежест на последиците от атентата, което от своя страна бе добре дошло за Арън Лейк.

Досега бяха открити шейсет и един трупа. Египетските власти обвиняваха Идал. За тях той беше най-вероятният извършител, защото малката му армия беше взривила три западни посолства през последните шестнайсет месеца и защото той открито призоваваше към война със Съединените щати. Според настоящото досие на Идал в ЦРУ той разполагаше с трийсет войници и годишен бюджет от около пет милиона долара, като почти цялата сума идваше от Либия и Саудитска Арабия. На пресата обаче се намекваше, че става въпрос за армия от хиляда войници, разполагаща с неограничени средства, с които да тероризира невинните американци.

Израелците знаеха какво закусва Идал. Знаеха и къде. Можеха да го хванат поне десетина пъти, но засега той водеше своята малка война далеч от тях. Докато терористът убиваше американци и западноевропейци, на израелците не им пукаше особено. Те имаха полза американците да мразят ислямските фундаменталисти.

Теди се нахрани бавно, а после пак подремна. Лъфкин се обади към обяд египетско време, за да съобщи, че телата на посланика и жена му са намерени. Досега бяха открити осемдесет и четири трупа, от които седемдесет и три бяха на американци.

Камерите застигнаха Арън Лейк пред един завод в Мариета, Джорджия. Той се здрависваше в тъмнината с работниците при пристигането на новата смяна. Когато го попитаха за събитията в Кайро, кандидатът за президент отговори:

— Преди шестнайсет месеца същите тези престъпници взривиха две наши посолства и убиха трийсет американци, а ние не направихме нищо, за да ги спрем. Те са безочливи, защото на нас ни липсва твърдост да се борим с тях. Когато стана президент, ние ще обявим война на тези терористи и ще спрем убийствата.

Суровите думи бяха заразителни и докато Америка научаваше ужасните новини от Кайро, още седем кандидати лееха заплахи и ултиматуми. Дори и най-пасивните сега звучаха като родени за стрелба.

11

В Айова отново валеше сняг, завихряше се по вятъра, превръщаше се в киша по улиците и тротоарите и караше Куинс Гарб да мечтае за плажове и жарко слънце. Той покри лицето си, докато вървеше по главната улица, уж да се предпази, но всъщност просто не искаше да говори с никого. Не искаше някой да го види как отново се вмъква в пощата.

В кутията му имаше писмо. Едно от онези. Челюстта му увисна, а ръцете му замръзнаха, когато го видя да лежи заедно с някакви рекламни листовки, невинно като картичка от стар приятел. Куинс се огледа на всички страни като гузен крадец, а после измъкна писмото и го мушна под палтото си.

Жена му беше в болницата, за да организира бал за децата инвалиди, така че къщата му бе празна, като изключим една прислужница, която по цял ден дремеше до пералнята. Куинс не й беше повишавал заплатата от осем години. Той потегли към дома си бавно, като се бореше със снега и вятъра, проклинаше изнудвача, влязъл в живота му под маската на любовта, и се питаше какво ли съдържа писмото, което натежаваше до сърцето му с всяка изминала минута.

Влезе през входната врата, като се стараеше да вдига възможно най-много шум. От прислужницата нямаше и следа. Куинс се качи горе в спалнята си и заключи вратата. Под дюшека му имаше пистолет. Банкерът хвърли палтото и ръкавиците си на едно кресло, после свали и сакото си, седна на ръба на леглото и разгледа плика. Същата виолетова хартия, същият почерк — всичко беше същото, а печатът беше ударен в Джаксънвил преди два дни. Скъса плика и извади единствения лист.

Скъпи Куинс,

Много ти благодаря за парите. За да не ме помислиш за напълно безчувствен, искам да ти кажа, че те отидоха за жена ми и децата ми. Горкичките, толкова много страдат. Аз съм в затвора, а те нямат никакви средства. Жена ми страда от хронична депресия и не може да работи. Четирите ми деца се изхранват от помощи и купони за храна.

Сто хиляди долара би трябвало да ги поохранят, помисли си Куинс.

Те живеят в общинско жилище и нямат редовен транспорт. Затова отново ти благодаря за помощта. С още петдесет хиляди бих могъл да изплатя дълговете им и да ги пратя на училище.

Правилата са същите като преди; парите трябва да изпратиш на същото място, иначе тайният ти живот ще бъде разгласен. Направи го и този път, Куинс, и се заклевам, че това е последното ми писмо.

Отново благодаря.

С любов, Рики

Куинс отиде в банята и отвори аптечката, където намери валиума на жена си. Взе две хапчета, но се замисли дали да не ги изпие всичките. Трябваше да си легне, но не можеше да използва леглото, защото щеше да се омачка и някой щеше да започне да задава въпроси. Затова той се просна на пода на изтъркания, но чист килим, и зачака хапчетата да подействат.

Беше просил, спестявал и дори малко послъгал, за да вземе назаем първата сума за Рики. По никакъв начин не би могъл да измъкне още петдесет хиляди от личните си доходи, които вече доближаваха границата на фалита. Хубавата му просторна къща бе обременена с голяма ипотека, държана от баща му. Старецът се подписваше и на заплатата му. Колите му бяха скъпи и вносни, но с голям километраж и ниска пазарна стойност. Кой в Бейкърс, Айова, би поискал да купи единайсетгодишен мерцедес?

Но дори и да успееше някак си да открадне парите, престъпникът Рики просто щеше отново да му благодари и да поиска още.

Свършено беше с него.

Време беше за хапчетата. Време беше за пистолета.

Телефонът го сепна. Без да се замисли, Куинс скочи на крака и сграбчи слушалката.

— Ало? — изръмжа той.

— Къде се помайваш? — Беше баща му с до болка познатия си тон.

— Аз, ъъъ, не се чувствам добре — успя да каже Куинс, като гледаше часовника си и си припомняше, че в десет и половина трябваше да се срещне с много важен инспектор от данъчните служби.