Братята

— Пет пари не давам как се чувстваш. Мистър Колхърст от данъчното чака в кабинета ми от петнайсет минути.

— Повръщам, тате — отвърна Куинс и отново потръпна при произнасянето на думата „тате“.

— Лъжеш. Ако си болен, защо не се обади? Гладис ми каза, че те е видяла малко преди десет да вървиш към пощата. Какво, по дяволите, става тук?

— Извини ме, но трябва да отида до тоалетната. Ще ти се обадя по-късно. — Куинс затвори.

Валиумът го обгърна като приятна мъгла и той седна на ръба на леглото си и се загледа в пръснатите по пода виолетови късчета. Идеите му идваха мудно, забавени от хапчетата.

Можеше да скрие писмата и да се самоубие. Последното му писмо щеше да хвърли основната вина върху баща му. Смъртта не беше толкова неприятна перспектива; щеше да се отърве от брака, от банката, от татето, от Бейкърс, Айова, и от срама.

Само че щяха да му липсват децата и внуците.

Ами ако това чудовище Рики не научеше за самоубийството и изпратеше друго писмо? Ако някой намереше писмото и все пак разкриеше тайната му дълго след погребението?

Следващата лоша идея включваше конспирация със секретарката, на която той имаше някакво доверие. Можеше да й каже истината и да я помоли да напише на Рики писмо, с което да му съобщи за самоубийството на Куинс Гарб. Двамата с нея можеха да инсценират смъртта му и междувременно да измислят как да се отмъсти на Рики.

Само че Куинс по-скоро би умрял, отколкото да каже на секретарката си.

Третата идея му хрумна, когато валиумът подейства с пълна сила. Тя го накара да се усмихне. Защо да не опита малко откровеност? Да напише писмо на Рики и да признае, че е беден. Да му предложи още десет хиляди и толкова. Ако Рики е твърдо решен да го унищожи, тогава той, Куинс, не би имал друг избор, освен да започне да преследва изнудвача си. Щеше да съобщи на ФБР, да им позволи да проследят писмата и преводите и тогава и двамата щяха да бъдат разкрити най-позорно и да се сгромолясат с гръм и трясък.

Той спа на пода трийсет минути, а после вдигна сакото, ръкавиците и палтото си. Напусна къщата, без да се види с прислужницата. Докато шофираше към града, изпълнен от желание да разкрие истината, си призна на глас, че само парите го интересуваха. Акциите на банката струваха около десет милиона. Един ден те щяха да бъдат негови. Куинс Гарб реши да крие пристрастията си, докато сложи ръка на наследството, а после да живее както му харесва.

Не биваше да губи парите.

Колман Лий притежаваше барака за мексиканска храна на една търговска уличка в покрайнините на Гари, Индиана. Кварталът бе населен предимно с мексиканци. Колман беше на четирийсет и осем години и преди десетилетия бе преживял два неприятни развода. Слава богу, нямаше деца. От много ядене на тако беше станал дебел и муден, имаше увиснало шкембе и големи месести бузи. Колман не беше красив, но със сигурност беше самотен.

Подчинените му бяха предимно мексикански младежи, нелегални емигранти. Рано или късно той се опитваше да изнасили или съблазни всеки един от тях — както и да се наричаха тромавите му усилия. Рядко успяваше и текучеството беше голямо. Търговията също не вървеше, защото хората шушукаха и Колман не се ползваше с уважение. Кой иска да си купува тако от един перверзник?

Той бе наел две малки кутии в пощата на другия край на уличката — едната за работа, другата за собствено удоволствие. Колекционираше порносписания и си ги прибираше почти всеки ден от пощата. Раздавачът в неговия квартал беше странен тип и беше по-добре да не се вдига много шум.

Колман закрачи по мръсния тротоар край паркинга, мина покрай магазините за обувки и козметика на намалени цени, видеотеката за порнофилми, където му бяха забранили да влиза, и бюрото за безработни, построено от провалил се политик в отчаяно търсене на гласове. Пощата беше претъпкана с мексиканци, които не бързаха, защото навън беше студено.

Днешната му кореспонденция се състоеше от две хард-порносписания, опаковани в обикновена кафява хартия, и писмо, което му се стори смътно познато. Пликът беше квадратен и жълненикав, без обратен адрес, а печатът беше от Атлантик Бийч, Флорида. А, да, спомни си той, като взе писмото. Младият Пърси от клиниката за наркомани.

Когато се върна в тесния си кабинет между кухнята и килера, той бързо прелисти списанията, не видя нищо ново и ги сложи на купа при останалите. Отвори писмото от Пърси. Също като двете преди него то беше написано на ръка с печатни букви и адресирано до Уолт — името, което използваше, за да получава порносписанията. Уолт Лий.

Скъпи Уолт,

Писмото ти ми достави огромно удоволствие. Прочетох го няколко пъти. Ти пишеш толкова хубаво. Както ти казах, аз съм тук от близо осемнайсет месеца и понякога се чувствам много самотен. Държа твоите писма под дюшека си и ги препрочитам, когато се чувствам съвсем изоставен. Къде си се научил да пишеш така? Моля те, отговори ми възможно най-скоро.

С малко късмет ще ме пуснат през април. Не знам къде да ида и какво да правя. Страшно ми става, като си помисля, че ще изляза оттук след близо две години и няма да си имам никого. Надявам се дотогава още да си пишем.

Наистина ми е много неудобно да те помоля, но все пак ще го направя, защото нямам към кого друг да се обърна. Можеш спокойно да ми откажеш и това няма да навреди на приятелството ни, но би ли могъл да ми заемеш хиляда долара? Тук има едно магазинче за книги и музика, където продават романчета и компакт-дискове на кредит и аз, така да се каже, доста съм задлъжнял.

Благодаря ти за всичко, Уолт. Моля те, пиши ми по-скоро. Обожавам писмата ти.

Твой Пърси

Хиляда долара? Що за мошеник беше тоя? Калман подуши нещо гнило. Скъса писмото на парченца и ги изхвърли.

— Хиляда долара — изхъмка той и пак посегна към списанията.

Къртис не беше истинското име на бижутера от Далас. Използваше го за кореспонденцията си с Рики от клиниката, но всъщност се казваше Ван Кейтс.

Мистър Кейтс беше на петдесет и осем години, привидно щастливо женен, с три деца и две внучета. Той и съпругата му притежаваха шест магазина за бижутерия в търговски центрове в Далас. На хартия имаха два милиона и ги бяха спечелили сами. Имаха и красива нова къща в Хайленд Парк с отделни спални в противоположни крила. Срещаха се в кухнята за кафе и в хола, за да гледат телевизия или внучетата си.

Мистър Кейтс понякога се поддаваше на склонностите си, но винаги при пълна предпазливост. Никой не знаеше. Кореспонденцията му с Рики беше първият му опит да открие любовта чрез обяви и той беше възхитен от резултата. Беше наел кутия в пощата до един от магазините си и използваше името Къртис В. Кейтс.

Виолетовият плик беше адресиран до Къртис Кейтс и докато сядаше в колата си и внимателно отваряше писмото, бижутерът не забеляза нищо нередно. Просто ново сладко писъмце от любимия му Рики. Още първите думи обаче го удариха като гръм.

Скъпи Ван Кейтс,

Купонът свърши, приятелче. Аз не се казвам Рики, а ти не си Къртис. Аз не съм млад гей, който търси любов. Ти обаче имаш ужасна тайна и сигурно не би искал тя да се разчуе. Аз бих могъл да ти помогна.

Сделката е следната: преведи сумата от 100000 долара на сметката на Бумър Риълти, №144-DXN-9593 в Женева Тръст Банк в Насау, Бахамските острови.

Направи го незабавно! Не се шегувам. Това е изнудване и ти си натясно. Ако не получа парите до десет дни, ще изпратя на жена ти, мисис Гленда Кейтс, колетче с копия от всички писма, снимки и т.н.

Изпрати парите и ще те оставя на мира.

Твой Рики

Макар и след доста време Ван успя да излезе на детелината на магистралата Далас І-635 и не след дълго стигна колелото на І-820 около Форт Уърт и зави към Далас, като караше точно с осемдесет километра в час в дясното платно, без да обръща внимание на нетърпеливите шофьори зад него. Ако плачът можеше да му помогне, той би се наплакал хубаво. Сълзите не го притесняваха, особено когато бе скрит в ягуара си.

Само че беше твърде ядосан, за да заплаче, и твърде бесен, за да се чувства отритнат. И твърде изплашен, за да си губи времето, като копнее за човек, който не съществува. Трябваше да се действа — бързо, решително и потайно.