Бяла смърт

— А, събудихте се — каза непознатият. Гласът му бе дълбок и мелодичен, с едва доловим акцент.

Взе една посребрена плоска бутилка от масата и наля в чаша за коняк. С треперещи пръсти Остин завъртя зеленикавожълтия кехлибарен ликьор на дъното й, вдиша богатия аромат и гаврътна питието. Огън изгори хранопровода му и топлината плъзна по цялото му тяло.

Пое си дъх и каза:

— Доста е вкусно за антифриз, но резултатът е същият.

Мъжът се изсмя и отпи направо от бутилката.

— Чиста зелена изара. — Избърса уста с опакото на ръката си. — Обикновено я сервират в чаши колкото палеца ви, но реших, че малко повечко няма да ви се отрази зле. Как е раната?

Остин се пипна по ребрата. Усети стегнатата превръзка под фланелката, но болка нямаше, дори когато натисна. Спомни си белия проблясък, когато ножът разряза плътта му.

— Зле ли е?

— Един сантиметър по-дълбоко и щяхме да ви направим морско погребение. — Мрачната оценка бе придружена от дяволита усмивка.

— Не боли.

— Корабният ми лекар е експерт по лекуване на травми. Заши ви и замрази раната.

Остин се огледа. Спомените постепенно започнаха да се завръщат.

— Корабен лекар? На синята яхта ли съм?

— Точно така. Аз съм Балтазар Агирес. Яхтата е моя.

С мощния си гръден кош и грамадните си ръчища Агирес приличаше по-скоро на докер, отколкото на собственик на яхта, струваща поне няколко милиона долара. Имаше широко чело и гъсти черни вежди, орлов нос, голяма уста с извити в постоянна усмивка ъгълчета и брадичка като гранитна скала. Очите му бяха черни като маслини. Бе облечен в светлосин анцуг, същия като този на Остин. Черна барета бе килната под дързък ъгъл върху прошарените му коси.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Агирес. Аз съм Кърт Остин. Благодаря за гостоприемството.

Агирес стисна ръката му и май успя да счупи някои кокалчета.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Остин. Обичаме да приемаме гости. — Тъмните му очи проблясваха весело. — Наистина, повечето пристигат на борда по по-конвенционални начини. Нещо против още една изара?

Остин отказа. Искаше да остане с бистра глава.

— Може би, след като хапнете? Гладен ли сте?

— Май не бих отказал един сандвич.

— Ще съм лош домакин, ако не ви предложа нещо по-добро от сандвич. Ако се чувствате достатъчно добре, каня ви на леко похапване в салона.

Остин се надигна от стола и леко се олюля.

— Вие ми се свят…

— Разбирам — каза Агирес. — Елате, когато сте готов.

После стана и излезе. Остин поклати глава, загледан в затворената врата. Мозъкът му продължаваше да работи бавно. Беше отслабнал от загубата на кръв. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше като ходеща реклама на грим за таласъми. Нищо чудно, след като бе наръган, стрелян, взривен и хвърлен във водата. Наплиска лицето си първо със студена, а после и с топла вода. На поличката имаше електрическа самобръсначка и той я използва. Когато се върна в каютата, откри, че има компания.

Бяха двамата яки типове, които го бяха довели тук. Единият отвори вратата и поведе, другият тръгна зад Остин. С всяка стъпка Остин усещаше как силата в краката му се връща. Стигнаха до салона на главната палуба и първият мъж му направи знак да влезе.

Остин пристъпи в салона и вдигна вежди. Беше се качвал на десетки яхти и на всичките декорът бе горе-долу еднакъв. Хром, кожа и изчистени модерни линии. Салонът на „Навара“ обаче приличаше на интериора на южноевропейска селска къща.

Белите като черупка на яйце стени и таван бяха покрити с мазилка и украсени с грубо одялани греди, а подът бе покрит с червени плочи. В голямата каменна камина на една от стените гореше огън. На стената до нея имаше картина, изобразяваща мъже, играещи с топка, до нея — натюрморт с плодове. Остин пристъпи към натюрморта да види кой е художникът.

— Интересувате ли се от изкуство, господин Остин? — чу дълбок глас зад себе си.

Агирес се бе появил зад гърба му, без да издаде нито звук.

— Събирам пистолети за дуел — за мен това е един вид изкуство — отвърна Остин.

— Несъмнено! Смъртоносното изкуство също е изкуство. Миналата година прибавих този Сезан към скромната си колекция. Останалите неща са от търгове и частни източници.

Остин мина покрай платна на Гоген, Дега, Мане и Моне. „Скромната колекция“ бе по-голяма от тази на доста музеи. Обърна се към другата стена, която бе покрита със снимки.

— И това ли са оригинали?

— Част от владенията ми. Корабостроителници, металургични комбинати и така нататък. — Агирес сви рамене. Говореше като отегчен сервитьор, изреждащ менюто. — Но стига сме говорили за бизнес — каза той и хвана Остин под ръка. — Вечерята е готова.

Поведе го през плъзгащи се врати към елегантна трапезария. В центъра й имаше овална махагонова маса за дванадесет души. Агирес свали баретата си и с ловко движение на китката я метна върху един стол в дъното на помещението. Направи знак към двата противоположни стола на масата. Докато се настаняваха, от нищото се материализира сервитьор и напълни високите им бокали.

— Надявам се да харесате испанската риоха. Признавам, малко е силна — каза Агирес и вдигна чашата си. — За изкуството.

— За капитана и екипажа на „Навара“.

— Много мило от ваша страна. — В гласа на Агирес се долавяше одобрение.

Започнаха направо с основното ястие — фасул, чушки и свински ребра със зеле. Остин похвали готвача и попита как се нарича ястието.

— Alubias de tolosa — отвърна Агирес, докато с удоволствие опустошаваше чинията си. — Ние, баските, се отнасяме към това ястие с почти мистична почит.

— О, баски! Разбира се. Навара е баска провинция. А и картината с играта на топка — джай-алай се казва, нали? И черната барета.

— Впечатлен съм, господин Остин! Явно знаете доста неща за моя народ.

— Всеки интересуващ се от морето знае, че баските са били най-големите пътешественици, моряци и корабостроители на света.

Агирес изръкопляска.

— Браво! — Напълни чашата на Остин и се наведе напред. — Кажете ми, какъв е вашиятинтерес към морето?

Хищната усмивка не слезе от лицето му, острият му поглед пронизваше Остин.

— Занимавам се с изваждането на потънали кораби — каза той. — Работих по един проект на островите. Дойдох в Скаалсхавн да половя риба.

Агирес се облегна назад и се разсмя гръмогласно.

— Извинете ме за лошите маниери — каза с насълзени от смях очи, — но моитехора ви извадиха от водата.

Остин се усмихна малко притеснено.

— Е, студената баня не влизаше в плановете ми.