Бяла смърт

— Честито. Без никакви допълнителни условия?

— Има, и още как. Маркъс и всички свързани по някакъв начин със SOS, в това число и моя милост, трябва да напуснат Дания през следващите четиридесет и осем часа. Запазихме си места за утрешния полет на „Конкорд“.

— „Конкорд“? SOS май не се скъпи, когато става дума за пътуване.

Тя сви рамене.

— Хората, даващи милиони на SOS, явно нямат нищо против, стига океаните да са защитени.

— Ще пробвам този номер със счетоводителите на НАМПД, които държат под око пътните разходи. Ти ще обядваш в „Кънкейд“, докато аз ще се мъча да сдъвча гуменото пиле на десет километра височина. Какви други условия постави Бекер?

— Никакви пресконференции на датска територия. Никакви опити за изваждане на „Морски страж“. И единственият начин, по който можем да стъпим отново в Дания, е като нелегални гастарбайтери. Наистина не мога да ти опиша колко съм ти благодарна за онова, което направи.

— Всяко нещо си има цената. А сега ми разкажи всичко, което знаеш за „Океанус“.

— Разбира се, с удоволствие. Както казах миналия път, „Океанус“ е международна корпорация, занимаваща се с морски продукти и транспорт. Притежава риболовни флотилии и транспортни кораби по цял свят.

— Това описание може да се отнесе за десетки корпорации — усмихна се Остин. — Защо имам чувството, че криеш нещо?

Тери го погледна шокирано.

— Чак толкова ли е очевидно?

— Само за някой, който е свикнал да се занимава с хора, според които казването на половината истина може да ги отърве от неудобното положение.

Тя се намръщи.

— Заслужавам си го. Стар адвокатски навик. Винаги обичаме да имаме нещо в резерва. SOS ти е много задължена. Какво искаш да знаеш?

— Като начало, кой притежавакомпанията?

— И ние се питахме същото. Заехме се да проверяваме корпорации в сянка, фирми фантоми и полузаконни тръстове. Непрекъснато се натъквахме на едно и също име — Тунук.

— Хм. Това име ми напомня за един стар документален филм, гледал съм го като дете — „Нанук от севера“. Ескимос ли е?

— Така предполагам. Не можем да сме сигурни, но изкопахме някои косвени данни, сочещи в тази посока. Здравата трябваше да поработим. Разбрахме, че е канадски гражданин и че много го бива да крие лицето си. Това е всичко, което мога да ти кажа за него. И това е цялатаистина.

Остин кимна, замислен за набитите тъмнокожи стражи, които бяха стреляли по него.

— Да се върнем на „Океанус“. Какво привлече вниманието на SOS на първо място?

— Те бяха една от малкото компании, които игнорираха бойкота ни. Знаехме, че рибарниците създават проблеми на околната среда, но Маркъс се заинтересува най-вече заради опитите на компанията да прикрие дейността си. Когато научи за рибарника на Фарьорските острови, реши, че ще успее да разбуни нещата, ако насочи вниманието на медиите към фермата.

— Двата кораба на дъното на океана доказват, че е прав.

— А сега нека аз да попитам нещо. — Тери го измери с очи. — Какво знаеш тиза „Океанус“, което не си ми казал?

— Е, честен въпрос. Докато ти преговаряше с господин Бекер, аз се поразходих из рибната ферма на „Океанус“ на островите.

— Научи ли нещо?

Болката го опари в гърдите.

— Научих, че не обичат хората да си пъхат носа в техните работи. Бих те посъветвал ти и приятелчетата ти да ги заобикаляте по-отдалеч.

— И сегакой се мъчи да спести нещо?

Остин само се усмихна. Колкото и да му се искаше да се довери на Тери, не знаеше до каква степен е лоялна на SOS и лидера й.

— Казах ти достатъчно, за да ти спестя неприятностите.

— Трябва да знаеш, че като ми подхвърляш част от истината, само можеш да разпалиш още повече любопитството ми.

— Просто не забравяй, че любопитството е затрило главата на доста хора. Не искам да те сполети същата съдба.

— Благодаря за предупреждението — каза тя и пусна умопомрачителната си усмивка.

— Няма защо. Можем да продължим този разговор, след като се приберем във Вашингтон.

— Мога да се сетя за безброй хотелски фоайета, подходящи за случайни срещи. Можем да си дадем дума да не говорим за работа.

— Добре, да започнем още сега. — Остин направи знак на сервитьора и поръча два черешови ликьора „Петер Хееринг“.

— Тогава за какво искаш да си говорим? — попита Тери.

— Разкажи ми за SOS.

— Това може да се брои за работа.

— Добре, ще те питам нещо лично. Как стана така, че се забърка с тях?

— Съдба — усмихна се тя. — Преди да стана любителка на китовете, бях защитничка на дърветата. Бъдещето ми е било предначертано още от момента на раждането ми. Родителите ми ме кръстили Торо на името на Хенри Дейвид.

— Тъкмо се чудех откъде е това Тери.

— Е, май съм извадила късмет, че не са ме кръстили Хенри. Баща ми беше екозащитник още преди да се появят днешните движения. Майка ми е от стар американски род, забогатял от роби и ром. От мен се очакваше да се заема със семейния бизнес, след като завърших право в Харвард. А сега е мой ред. Как така се оказа в НАМПД?

Остин й разказа силно съкратена версия на кариерата си.

— В историята на живота ти има период, за който не споменаваш нищо — каза тя.

— Много си наблюдателна. По това време работих за ЦРУ. Отделът ми бе разформирован след края на Студената война. Повече от това не мога да ти кажа.

— Няма проблем — каза тя. — Така към атрактивността ти се добавя и нотка на мистериозност.

Остин се почувства като играч на бейзбол, предвкусващ улавянето на лесен пас. Тери бе насочила разговора към по-интимни теми и той тъкмо се канеше да продължи в същия дух, когато забеляза, че тя гледа някъде зад него. Обърна се и видя Маркъс Райън — приближаваше се към масата им.

— Тери! — възкликна той със заучената си театрална усмивка. — Каква приятна изненада!

— Здравей, Маркъс. Сигурно помниш Кърт Остин от изслушването в Торсхавн.

— Разбира се! Господин Остин даде единствените непредубедени показания в целия онзи фарс.

— Защо не седнеш? — предложи Тери. — Кърт, нали нямаш нищо против?

Остин имаше, и още как. Цялата тази случайна среща здравата намирисваше на предварително режисирана, но въпреки това му бе интересно каква е причината за цялото това представление. Той посочи свободния стол и се ръкува с Райън. Ръкостискането му бе изненадващо силно.