Бяла смърт

— Не подценявай SOS, Тери. Мускулите не са всичко. Силата може да дойде и от знанието.

— Не говори със загадки, Маркъс.

Той се усмихна.

— Може козът да е у нас. Вчера се обади Джош Грийн. Попаднал е на нещо важно, което засяга дейността на „Океанус“ в Канада.

— Каква дейност по-точно?

— Не беше сигурен. Новината е от Бен Найтхоук.

— Стажантът в офиса ли?

Райън кимна.

— Както знаеш, Найтхоук е канадски индианец. Дължи шантавото си име 3 на семейството си от Норт Удс. Някаква компания се сдобила с голям участък земя до тяхното село. Джош решил да направи услуга на Бен и проверил кой е собственикът. Оказва се, че земята била купена от дъщерна фирма на „Океанус“.

3

Козодой (англ.) — Б.пр.

Тери така се развълнува, че забрави за страховете си.

— Може би точно това е следата, която търсим.

— Именно. И аз си помислих същото. Затова казах на Джош да иде да провери.

— Пратил си го самичък?

— Пътуваше за Канада на среща с Бен, когато се обади. Найтхоук познава района. Не се безпокой. Ще внимават.

Тери прехапа устни — мислите й се върнаха към свирепата атака на тихата копенхагенска уличка. Имаше хиляди причини да уважава Райън, но понякога страстта, с която се мъчеше да постигне целта си, му пречеше на разумната преценка.

Очите й се изпълниха със страх.

— Дано си прав — промърмори тя.

19

Огромните стволове на дърветата се извисяваха като колони на античен храм. Преплетените клони спираха слънчевите лъчи и в гората цареше здрач. Старият очукан пикап се подмяташе и подскачаше като лодка в буря, докато се катереше по корените и камънаците.

Джошуа Грийн седеше до шофьора и се друсаше на твърдата седалка. Държеше едната си ръка на главата си, за да я предпазва от ударите в тавана на купето. Грийн бе юридическият експерт по опазването на околната среда на Пазителите на морето. Беше русокос, с тясно лице, големи кръгли очила и подобен на клюн нос, което му придаваше вид на мършава кукумявка. Понасяше стоически пътуването, без да се оплаче нито веднъж, докато в един момент пикапът не подскочи толкова силно, че този път наистина се удари в тавана.

— Чувствам се като царевично зърно в машина за пуканки — каза той на шофьора. — Още колко време трябва да издържам това мъчение?

— Около пет минути, после ще продължим пеша — отвърна Бен Найтхоук. — Не ме изкарвай виновен, че ти е прилошало от друсането. А и извинявай за превозното средство. Това е най-доброто, което можа да предложи братовчед ми.

Грийн кимна примирено и отново насочи вниманието си към гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни. Преди да постъпи в централата на SOS, беше член на ударните им групи. Беше взиман на таран, бяха стреляли по него и бе прекарал кратки, но незабравими моменти в затвори, които малко се различаваха от средновековни тъмници. Беше станал прочут с изумителната си самоувереност в критични ситуации и зад професорската му външност се криеше корав характер. Но неестественият сумрак на гората го нервираше повече от всичко, с което се бе сблъсквал в морето.

— Не ме притеснява пътят.А проклетите дървета — каза той, вперил поглед в гората. — Направо тръпки да те побият! Пладне е, слънцето свети, а тук е тъмно като в царството на Хадес. Сякаш сме попаднали в роман на Толкин. Няма да се учудя, ако насреща ни изскочи някой орк или великан човекоядец. Опа, май току-що видях Шрек.

Найтхоук се разсмя.

— Е, гората наистина може да е малко страшничка за човек, който не е свикнал с нея. Той се загледа през предното стъкло, но вместо страх на кръглото му кафеникавожълто лице бе изписано възхищение. — Различно е, ако си израсъл тук. Гората и сумракът са твои приятели, защото ти осигуряват защита. През повечето време — замислено добави той след кратко мълчание.

След няколко минути Найтхоук спря пикапа и двамата излязоха в катедралния здрач. Над главите им се носеха облаци мушици. Силната миризма на смола почти задушаваше, но за Найтхоук тя бе като най-фин парфюм. Той погълна гледките и миризмите с блажена физиономия, след което двамата с Грийн метнаха на гръб раниците, в които имаше фотоапарати, туристически инструменти, вода и храна.

Найтхоук тръгна, без да се поглежда компаса.

— Оттук — каза той с такава увереност, сякаш следваше някаква начертана на земята линия.

Вървяха мълчаливо по трупания десетилетия дебел килим от борови иглички, като заобикаляха дебелите стволове. Въздухът бе горещ и задушен и само след няколко минути ризите им подгизнаха от пот. Докато следваше Найтхоук, Грийн си спомняше пътя, който го бе довел от комфорта на офиса с климатик до тази мрачна гора.

Освен работата си в SOS Грийн бе хоноруван преподавател в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Именно там се запозна с Бен Найтхоук, който посещаваше лекциите му. Найтхоук бе доволен от приятелството им, тъй като рядко му се случваше да се прибира до дома си. Семейството му живееше на брега на голямо езеро в една затънтен и почти недостъпен район на Източна Канада. Всяка седмица принадлежащият на цялото село хидроплан летеше до най-близкия град за провизии — или при спешни случаи, като същевременно пренасяше и пощата.

Майка му го държеше в течение какво става с големия строителен проект в езерото. Найтхоук с примирение реши, че някой явно се е заел да издигне ловна хижа. Именно срещу такива проекти смяташе да воюва, след като се дипломира. А преди седмица майка му беше изпратила тревожно писмо за някакви лоши събития и молеше сина си да се прибере колкото се може по-скоро.

Грийн му каза, че може спокойно да отсъства колкото е необходимо. Няколко дни след като замина за Канада, Найтхоук се обади в офиса на SOS. Гласът му бе отчаян.

— Трябва да ми помогнеш — умолително каза младежът.

— Разбира се — отвърна Грийн; предположи, че младият му приятел е закъсал с парите. — Колко ти трябват?

— Не ми трябват пари. Притеснявам се за семействотоси!

Найтхоук обясни, че в най-близкото градче до селото научил, че хидропланът не е идвал от две седмици. Местните жители предполагали, че става въпрос за повреда и че накрая някой ще се появи от гората и ще потърси резервни части.

Той взел назаем пикап от един роднина, който живеел в градчето, и тръгнал по черния път към селото. В един момент се натъкнал на ограда, пазена от свирепо изглеждащи мъже — казали му, че това е вече частна собственост. Когато им обяснил, че иска да стигне до селото си, те го заплашили с оръжията си и го предупредили да не се връща.

— Не разбирам — каза Грийн по телефона. — Нали семейството ти живее в района на резерват?

— Останали са шепа хора. Земята е собственост на голям хартиен концерн. Формално погледнато, ние сме незаконни заселници, но компанията ни толерираше. Дори използваха племето в рекламите си, за да покажат какви симпатяги са. Но продадоха земята и новите собственици започнали някакъв голям проект от другата страна на езерото.

— Земята е тяхна. Могат да правят каквото им скимне.

— Зная, но това не обяснява какво е станало с моите хора.

— Правилно. Обърна ли се към властите?

— Разбира се. Веднага. Говорих с полицията. Казаха, че са се свързали с адвокат в града и той им казал, че моите хора били прогонени.

— Но къде са отишли?

— От полицията задали същия въпрос. Адвокатът казал, че си заминали. И че вероятно са се настанили на нечия чужда земя. Разбери, всички смятат моите хора за ексцентрични анахронизми. Полицаите казаха, че не могат да направят нищо. Имам нужда от помощ.