Бяла смърт

Той свери посоката по компаса и се обърна към човека до себе си — едър мъж на средна възраст с мустаци, които го правеха да прилича на добродушен морж.

— Е, хер Люц, вече успешно направихме първата крачка от историческото ни пътешествие. — Браун винаги се изразяваше изискано, макар и в малко анахроничен стил. — Движим се към целта си със сто и двадесет километра в час. Дори при слабия насрещен вятър изразходваното гориво е точно колкото бе изчислено. Моите поздравления, хер професор.

Херман Люц приличаше на кръчмар от мюнхенска бирария, но това не му пречеше да е един от най-изкусните аероинженери в Европа. След пенсионирането си Браун бе написал книга, в която излагаше идеята за въздушна линия до Северна Америка през полюса. На една лекция при представянето на книгата се бе срещнал с Люц, който се опитваше да събере средства за финансирането на въздушно пътешествие до Северния полюс. Двамата веднага се сближиха поради твърдата си увереност, че въздухоплаването ще допринесе за международното сътрудничество.

Сините очи на Люц блестяха от вълнение.

— Виезаслужавате повече поздравления, капитан Браун. Заедно ще допринесем за славата на световния мир.

— Искате да кажете за славата на Германия — презрително се усмихна Герхард Хайнц и с огромна превзетост запали цигара. Бе дребен и кльощав и досега бе мълчал, но все пак стоеше достатъчно близо, за да не пропусне нито дума.

— Хер Хайнц, да не би случайно да сте забравили, че над главите ни има хиляди кубични метри лесно възпламеним водород? — сурово каза Браун. — Пушенето е позволено единствено в определеното за целта място в отделението за екипажа.

Хайнц измърмори недоволно, изгаси цигарата с пръсти и се изпъчи като петел в опит да възстанови част от накърненото си достойнство. На носа му бе кацнало пенсне, а белеещата му се бръсната глава стърчеше нелепо над тесните рамене. Макар да бе замислена като заплашителна, позата му бе по-скоро гротескна.

На Люц му хрумна, че с дебелото си кожено палто Хайнц прилича на измъкваща се от какавидата си личинка, но предвидливо запази тази мисъл за себе си. Присъствието на Хайнц на борда бе цената, която двамата с Браун трябваше да платят, за да полети корабът им. Хайнц и името на кораба — „Ницше“, на името на немския философ. Германия се мъчеше да се освободи от финансовото и психологическо иго, наложено от Версайския договор. Когато Люц предложи въздушна експедиция до Северния полюс, обществото бе готово да предостави средства, но проектът все пак забоксува.

Тогава с Люц тихомълком се свързаха някои индустриалци с ново предложение. С подкрепата на военните те бяха готови да финансират една тайна експедиция до полюса. Ако мисията се увенчаеше с успех, тя щеше да бъде огласена и Съюзниците щяха да бъдат изправени пред свършения факт на технологичното превъзходството на Германия в областта на въздухоплаването. При евентуален провал щеше да се мълчи, за да се избегне поредната черна точка. Корабът бе построен в тайна и Люц го бе проектирал по образец на огромния „Граф Цепелин“. Част от сделката бе да се съгласи в експедицията да участва и Хайнц като представител на интересите на индустриалците.

— Капитане, бихте ли ни осведомили как напредваме? — каза Люц.

Браун пристъпи към картографската маса.

— Ние сме тук. Ще продължим по курса на „Норвегия“ и „Италия“ до островите Шпицберген. Оттам продължаваме към полюса. Според преценката ми последният етап ще продължи около петнадесет часа, в зависимост от атмосферните условия.

— Надявам се да имаме по-голям късмет от италианците — обади се Хайнц: ненужно напомняше на останалите за предишните опити да се стигне до полюса по въздуха. През 1926 година норвежкият пътешественик Амундсен и един италиански инженер, Умберто Нобиле, успешно бяха достигнали и обиколили полюса с италианския дирижабъл „Норвегия“. Вторият полет на Нобиле с кораба близнак „Италия“ предвиждаше кацане на полюса, но експедицията завърши с катастрофа. По време на спасителната операция Амундсен изчезна. Нобиле и неколцина от хората му бяха спасени.

— Не става въпрос за късмет — каза Люц. — Този дирижабъл е проектиран с оглед на грешките на останалите и е замислен специално за тази мисия. Той е по-здрав и по-пригоден за суровото време. Разполага с най-разнообразни средства за връзка. Използването на блаугаз позволява по-добър контрол, тъй като не ни се налага да изпускаме водород като баласт. Средствата за управление са защитени от замръзване. Механизмите им са предвидени за работа в арктически условия. Това е най-бързият дирижабъл, строен досега. Налице е цяла мрежа самолети и кораби, които ще реагират незабавно, ако изникне какъвто и да било проблем. Метеорологическите ни уреди нямат равни на себе си.

— Имам пълно доверие във вас и в кораба — с мазна усмивка побърза да каже Хайнц: имаше природната дарба да се присламчва към силния на деня.

— Добре. Предлагам да починем, преди да стигнем Шпицберген. Там ще заредим с гориво и ще продължим към полюса.

Пътуването до Шпицберген мина без инциденти. Уведоменият по радиото екип ги очакваше. Няколко часа по-късно корабът продължи на север, като подмина архипелага Франц Йосиф.

По мрачното сиво море под тях се виждаха отделни парчета плаващ лед. Постепенно парчетата ставаха все по-големи и по-големи, образуваха огромни маси с неправилни очертания, които в крайна сметка се съединиха в ледена шапка, разкъсвана тук-там от черните вени на цепнатините. Недалеч от полюса ледът се превърна в огромна равномерна пустош. Макар от височина триста метра синкавобялата повърхност да изглеждаше равна, полярните изследователи знаеха, че всъщност я пресичат безброй хребети и хълмове.

— Добри новини — радостно каза Браун. — Намираме се на осемдесет и пет градуса северна ширина. Скоро ще стигнем до полюса. Атмосферните условия са идеални. Небето е чисто.

Напрежението от очакването растеше и дори свободните от смяна членове на екипажа се тълпяха в контролната кабина и се взираха през големите прозорци, сякаш се надяваха да видят някакъв боядисан на ивици стълб, бележещ мястото на полюса.

— Капитане, май виждам нещо в леда — обади се един от наблюдаващите.

Капитанът обърна бинокъла към мястото, което му сочеха, и промърмори:

— Ама че работа!

И подаде бинокъла на Люц.

— Та това е кораб! — възкликна Люц.

Браун кимна и нареди да променят курса.

— Какво правите? — обади се Хайнц.

Браун му подаде бинокъла, без да се впуска в обяснения.

— Вижте.

Хайнц неумело се засуети с пенснето си и примижа в окуляра. После каза безизразно:

— Нищо не виждам.

Браун не се изненада. Хайнц бе сляп като прилеп.

— Както и да е. В леда има кораб.

— Какво търси корабтук? — Хайнц бързо замига. — Не съм чувал за никакви други експедиции до полюса. Нареждам ви да се върнете към стария курс.

— И на какво основание, хер Хайнц? — попита капитанът и вдигна брадичка още по-високо. От ледения му глас ясно личеше, че изобщо не го е грижа какъв ще е отговорът.

— Задачата ни е да стигнем до Северния полюс — каза Хайнц.

Капитан Браун го изгледа яростно, сякаш смяташе да го изрита през люка и да гледа как тялото му се размазва в леда.