Бяла смърт

— И това ли е всичко?

— О, не. След войната били открити документи, които давали всички основания да се заключи, че полетът наистина се е състоял и е бил направен с кораб, подобен на „Граф Цепелин“. Твърди се, че при приближаването си до полюса са изпратили радиосъобщение. Открили нещо интересно в леда.

— Казали ли са какво точно?

— Не. Както и да е, някои смятат, че става въпрос за фалшификация. Може би някоя от измислиците на Йозеф Гьобелс.

— Но тивярваш на сведенията.

— Напълно е възможно да са верни. Технологията определено е била налице.

— Какво би могло да се случи с кораба?

— Какво ли не. Повреда на двигателя. Внезапна буря. Заледяване. Човешка грешка. „Граф Цепелин“ е бил много добър дирижабъл, но в случая става дума за екстремни условия. Други цепелини са били сполетявани от подобна участ. Възможно е да се е разбил, да е бил отнесен на стотици километри и да е потънал след разтопяването на леда. — Лицето на Мак грейна. — Стига бе! Да не би да си открил останки от него на дъното на океана?

— За съжаление, не. Един човек ми спомена за него… и научното ми любопитство надделя.

— Идеално разбирам какво имаш предвид. — Мак спря пред една врата. — Срещата ми е тук. Мини пак, ще поговорим по-подробно.

— Ще мина. Благодаря ти за помощта.

Радваше се, че Мак не го притиска да говори повече. Не му се искаше да крие истината от стари приятели.

Макдъгъл спря с ръка на дръжката.

— Странно съвпадение, че говорим за Арктика. Довечера има голям прием по случай откриването на нова изложба на ескимоската култура и изкуство. „Хората от ледения Север“ или нещо такова. Състезания с кучешки шейни, изобщо — пълна програма.

— Състезания с кучешки шейни във Вашингтон?

— И аз реагирах по същия начин, но явно да. Защо не минеш и ти?

— Може и да мина.

На излизане от музея спря при информацията и взе брошура за изложбата, която всъщност се казваше „Жителите на ледения Север“. На приема довечера можеше да се отиде само с покана. Погледът му пробяга по листовката и се спря върху името на спонсора — „Океанус“.

Пъхна брошурата в джоба си и тръгна към офиса си. След няколко телефонни обаждания разполагаше с покана и след като поработи още известно време върху доклада си до Гън, се прибра да се преоблече. Докато минаваше покрай книжните лавици на комбинираната си дневна и библиотека, прокара пръсти по спретнато подредените томове. Гласовете на Аристотел, Данте и Лок сякаш му нашепваха.

Интересът на Остин към големите философи се бе зародил в колежа под влиянието на един провокиращ мисленето професор. По-късно философията му помагаше да се разсее от работата си и хвърляше светлина върху по-тъмните страни на човешката душа. В хода на мисиите си Остин бе убивал и ранявал хора. Чувството му за дълг, справедливост и самозащита го бе опазило от парализиращите, а може би и опасни съмнения. Но Остин не бе коравосърдечен човек и философията му даваше морален ориентир, когато размишляваше върху правотата на действията си.

Извади един дебел том, включи уредбата, от която потекоха живите тонове от саксофона на Джон Колтрейн, и се настани зад бюрото. Прелисти страниците и бързо откри цитата, за който си мислеше, откакто Макдъгъл бе споменал за цепелин на име „Ницше“.

„Внимавай, докато се сражаваш с чудовища, сам да не станеш чудовище. И когато се взираш в бездната, бездната също се взира в теб“.

Известно време се взираше в нищото, питаше се дали е виждал бездната, или по-точно дали тя е гледала обратно към него. После затвори книгата, върна я на мястото й и започна да се приготвя за приема.

24

Над входа на Музея на авиацията и космонавтиката откъм Медисън Авеню бе провесен огромен транспарант, върху който бяха извезани думите „Жителите на ледения Север“. За да не стане случайно някоя грешка, бяха нарисувани и фигури с дебели мъхести анораци с качулки — караха теглени от кучета шейни из суров арктически пейзаж. На заден фон се издигаха грамадни като планини айсберги.

Остин мина между колоните на портика и се озова в просторната осмоъгълна ротонда на музея. В центъра на широкото 25 метра помещение се издигаше истински шедьовър на изкуството на препариране — африкански слон, бягащ сред въображаема савана. В сравнение с петтонното животно дребната фигура, застанала под издигнатото му туловище, изглеждаше още по-миниатюрна.

— Добър вечер — с усмивка го поздрави младата жена и му подаде програма. Носеше олекотена версия на традиционна ескимоска дреха. — Добре дошли на изложбата „Жителите на ледения Север“. Минете през онази врата и ще видите колекцията в специалната изложбена зала. На всеки двадесет минути в кино „Имакс“ ще се прожектира филм за ескимоската култура. Състезанията с шейни и харпуни ще започнат на Пешеходната алея след четвърт час. Несъмнено ще е страшно вълнуващо!

Остин благодари и тръгна заедно с останалите гости към изложбената зала. Добре осветените витрини бяха пълни с ескимоски произведения на изкуството, гравюри върху кост, оръжия за лов и риболов, хитроумно скроени кожени костюми и ботуши, които биха държали топло на собствениците им и при най-ниските арктически температури, дървени шейни, каяци и китоловни лодки. От пръснатите из залата тонколони се разнасяше печално припяване, съпроводено от ритмични удари на някакъв вид барабан.

Бърборещата тълпа се състоеше от обичайната комбинация от политици, бюрократи и журналисти. Въпреки огромната си важност за целия свят Вашингтон си оставаше малък град и Остин срещна доста познати лица. Тъкмо разговаряше с един историк от Военноморския музей, който беше запален гребец на каяк, когато чу някой да го вика. Ангъс Макдъгъл от Музея на авиацията и космонавтиката си пробиваше път към него през мотаещата се тълпа.

— Ела, Кърт, искам да те запозная с един човек.

Заведе Остин при един достолепно изглеждащ сивокос мъж и го представи като Чарлз Глисън, куратор на изложбата.

— Разказах на Чък, че се интересуваш от ескимосите — каза Макдъгъл.

— Всъщност те предпочитат да бъдат наричани „инуити“, което означава „хората“. „Ескимоси“ е името, дадено им от индианците. То означава „суровоядци“. А името, с което наричали самите себе си, било „накурук“, което означава „добър“ — каза Глисън и се усмихна. — Извинявайте за лекцията. Преподавах много години в колеж и явно професионалното изкривяване понякога надделява.

— Не е нужно да се извинявате — каза Остин. — Винаги съм се радвал на всяка възможност да науча нещо ново.

— Много мило от ваша страна. Имате ли въпроси относно изложбата?

— Питах се за спонсора — каза Остин. Прочете табелката, която уведомяваше, че предметите във витрината са взети назаем от „Океанус“, и реши да стреля напосоки. — Чух, че шефът на „Океанус“ се казва Тунук.

— Тунукли?

— Точно така.

Глисън го изгледа внимателно.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Бих желал да се срещна с този господин.