Бяла смърт

— С най-голямо удоволствие — каза Агирес. — Утре сутринта имам срещи, но следобедът ми е свободен.

Уговориха се за часа и Остин надраска набързо упътването как да стигне до адреса на Агирес. Затвори и тъкмо започна да предава разговора на Гън, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаше се Дзавала — беше се върнал от Европа. Бе оправил проблемите на „Морска минога“ и бе напуснал кораба, когато „Бийб“ бе поканен от датския „Тор“ да се присъедини към изследователския проект на Фарьорските острови.

— Просто исках да те уведомя, че съм си вкъщи и че смятам да прекарам нощта с една прекрасна млада дама — каза Дзавала. — Някакви новини след последната ни среща?

— Обичайната история. Тази вечер например един луд ескимос ме преследваше с кучешка шейна по пешеходната алея с намерението да ми свети маслото. Като изключим това, всичко е кротко.

Последва мълчание.

— Майтапиш се, нали? — най-сетне се обади Дзавала.

— Не. Руди е тук. Прескочи насам и ще чуеш цялата гадна история.

Дзавала живееше в малка сграда в Арлингтън, в която навремето се бе намирала кварталната библиотека.

— Май ще си отменя срещата. Идвам след малко.

— А, още нещо. Още ли пазиш онази бутилка текила, на която й се бяхме заканили на Фарьорските острови?

— Естествено.

— Няма да е зле да я вземеш.

26

На следващия ден на път към централата на НАМПД Остин се отби в Музея по естествена история. Глисън беше в изложбената зала и не изглеждаше особено щастлив. Гостите, музиката и храната от приема бяха изчезнали, но не това бе основната му грижа. Витрините бяха празни. Не бяха оставили дори плакатите.

— Ужас, пълен ужас — сам си говореше Глисън.

— Да не е имало сезонна разпродажба? — попита Остин.

— По-лошо! Пълна катастрофа. Спонсорите прекъснаха изложбата.

— Могат ли да го направят? — Още докато го казваше, се усети, че задава тъп въпрос.

Глисън махна с ръка.

— Да, според малката добавка към договора, която настояха да подпишем. Имат правото да прекъснат изложбата, когато пожелаят, срещу малка парична компенсация.

— И защо я закриха?

— Проклет да съм, ако зная. От рекламната фирма, която движеше нещата, казаха, че просто изпълняват нареждания.

— А доктор Баркър?

— Опитах се да се свържа с него, но е изчезнал яко дим.

— Вие сте били най-близко до „Океанус“ в сравнение с повечето хора. — Остин мина към основната причина, поради която се бе отбил тук. — Какво знаете за доктор Баркър?

— Съвсем малко. По-известен ми е един негов прародител.

— Капитанът на китоловния кораб ли?

— Да, Фредерик Баркър-старши. Един от ножовете на киолая, които бяха изложени, първоначално е бил негов. Направен е преди повече от век. Ужасяващо оръжие, същински бръснач. Заболяваше ме коремът само като го погледна.

— Къде мога да намеря информация за капитан Баркър?

— Като за начало можете да започнете от кабинета ми. — Глисън хвърли нещастен поглед към празните витрини. — Елате. Тук бездруго няма много за гледане.

Кабинетът му се намираше в административното крило. Глисън направи знак на Остин да се настанява и измъкна някакъв стар том от лавицата. Заглавието гласеше „Капитани китоловци от Ню Бедфорд“. Той отвори книгата на една отбелязана страница и я сложи пред Остин.

— Изрових я в библиотеката веднага щом се заговори за изложбата. Това е капитан Баркър. Шкиперите от Нова Англия били сурови мъже. Мнозина ставали капитани, преди да навършат тридесет. Бунтове, ужасни бури, враждебни местни жители — това за тях било ежедневие. Несгодите правели от едни чудовища, а от други — хуманисти.

Остин разгледа зърнестата черно-бяла фотография. Баркър бе с ескимоско облекло и бе трудно да се различат чертите му. Лицето му бе оградено от поръбена с кожа качулка, а очите му бяха скрити от костени очила с хоризонтални цепки за гледане. По брадичката му имаше бяла четина.

— Интересни очила — каза Остин.

— Слънчеви са. Инуитите много добре знаели опасността от ослепяване от снега. Очилата били особено важни за Баркър, който явно е бил чувствителен към светлината. В рода му има албинизъм. Казват, че именно затова прекарал толкова много зими далеч на север — за да избегне пряката слънчева светлина.

Глисън обясни, че през 1871 година корабът на Баркър „Ориент“ претърпял крушение и капитанът бил единственият оцелял.

— Местните спасили живота му и той прекарал зимата в ескимоското селище. Разказва как жената на вожда свалила ботушите му и стоплила замръзналите му крака с топлината на голите си гърди.

— Мога да се сетя и за по-неприятни начини за стопляне. Но къде е мястото на племето киолая в цялата тази история?

— Именно те са спасителите му.

— Изглежда доста необичайно, като се има предвид какво ми разказахте за тях. По-скоро бих очаквал, че подобни кръвожадни хора ще убият всеки чужденец.

— При обичайни ситуации — да, но не забравяйте, че Баркър се е отличавал от обикновените китоловци. С чисто бялата си коса, кожа и очи сигурно им се е видял като някакъв снежен бог.

— Или може би Тунук.

— Всичко е възможно. Баркър не е бил особено словоохотлив по някои въпроси. Квакерското общество в Ню Бедфорд не би одобрило, ако някой от тях се представя за бог. Все пак преживяното доста го променило.

— В смисъл?

— Станал твърд природозащитник. Когато се завърнал, започнал да убеждава всички да спрат да избиват моржовете. Киолая нахлували в ловните територии на другите племена също като улична банда, завладяваща нов пазар на дрога. Отвличали жените и отнемали сечивата на покорените. В резултат на това останалите инуитски племена гладували, докато не се обединили и не прогонили натрапниците. Баркър виждал този конфликт за моржово месо и искал да го прекрати. Бил благодарен на киолая и си мислел, че ако моржовете бъдат спасени, ескимосите може би ще престанат да се занимават с грабежи и убийства.

— Прав ли е бил?

— Според мен е бил наивен. Не вярвам нещо, освен бруталната сила да е било в състояние да промени поведението на киолая.

Остин се замисли. Като любител на философията, той дълбоко вярваше в теорията, че миналото се повтаря. Киолая можеха да се окажат ключът към разплитането на загадките около „Океанус“.

— Къде мога да науча повече за това племе?

— Вероятно в отчетите на канадската полиция. Няма много информация за тях от диаспората им до наше време, но въпреки това попаднах на една безумна история, която потвърждава онова, което споменах за обожествяването. — Глисън се порови в чекмеджето и измъкна една изрезка от „Ню Йорк Таймс“ от 1935 година, прибрана в найлонов плик. Бяха указани датата и мястото — Хъдсъновият залив. Кратката дописка гласеше: