Част от секундата

— Е, аз дойдох да проверя случая. Сравнително отскоро съм в службите и това е един от сценариите, които изучаваме в подготвителния център — как да избягваме подобни грешки, разбира се. Просто ми стана интересно и реших да видя хотела с очите си. Дойдох чак от Вашингтон и видях, че е затворен, но реших, че нищо няма да стане, ако надникна.

— Да, разбирам. А значката?

Мишел се замисли за миг. Докато вдигаше ръка да докосне брадичката си, дланта й попътно се плъзна по късче метал. Тя свали от ревера си малката значка с емблемата на тайните служби и я протегна напред. Тези значки служеха само за да могат агентите да се разпознават. За избягване на фалшификации цветовете постоянно се сменяха. За Мишел значката бе станала тъй обичайна, че дори отстранена от служба, тя си я слагаше всяка сутрин.

Пазачът пое значката, вгледа се и я върна.

— Оставих документите си и служебната карта в мотела, където съм отседнала — обясни Мишел.

— Добре, май всичко е наред. Определено не приличате на оная измет, дето се вмъква в изоставени хотели. — Човекът понечи да й върне пистолета, но не довърши жеста. — Ще може ли първо да си отворите чантата?

— Защо?

— Много ясно, за да надникна вътре.

Тя много неохотно му подаде чантата си. Докато пазачът разглеждаше съдържанието, Мишел попита:

— Кой е сегашният собственик?

— Не казват на хора като мен. Аз просто обикалям наоколо и не пускам никой да влиза.

— Няма ли поне представител на собственика?

— Да пукна, ако знам. Аз само си върша работата.

— И какво ще правят със сградата? Ще я съборят ли?

— Нямам представа. Ако почакат още малко, сама ще си падне. — Човекът извади адресните карти и ги огледа. — Ще ми кажете ли какво смятате да правите с тия неща?

Мишел се опита да изглежда колкото се може по-невинна.

— О, тези ли? Е, случайно познавам и двамата. Работила съм заедно с тях в службите. Били са тук по време на стрелбата и… просто реших… реших, че сигурно биха искали да ги имат за сувенир — довърши тя с изтънял глас.

Пазачът я изгледа мълчаливо, после каза:

— Сувенир, а? По дяволите, вие федералните сте смахнат народ.

Той пусна адресните карти в чантата и я върна на Мишел заедно с пистолета.

Докато младата жена се отдалечаваше към колата си, пазачът я проследи с поглед. Изчака още няколко минути, после влезе в хотела. Когато излезе десет минути по-късно, външността му се бе променила поразително. Мишел Максуел е много съобразителна, помисли си той. Ако продължаваше с тия занимания, можеше да попадне в списъка му. Затова бе дошъл тук, преоблечен като пазач — за да разбере какво е открила. Без съмнение имената върху адресните карти представляваха интерес, но не и изненада. Шон Кинг и Джоун Дилинджър — каква прелестна двойка.

Мъжът седна в буика си и потегли.

19

— Помощник-шериф Паркс, какво мога да направя за вас днес? Искате ли да си призная две-три нарушения, да ме осъдите на обществено полезен труд и да приключваме?

Седнал на верандата пред къщата, Кинг гледаше как служителят на реда излезе от колата си и после се изкачи по стъпалата. Едрият мъж беше облечен с джинси и синьо яке, на което сякаш по ирония на съдбата имаше надпис ФБР, а върху бейзболното му каскетче се белееше емблемата на Агенцията за борба с наркотиците. Виждайки заинтригувания поглед на Кинг, Паркс обясни:

— Започнах да си правя колекция още през седемдесетте, когато бях полицай във Вашингтон. Взимам тия неща от всяка служба, с която си имам работа. Мене ако питате, най-доброто качество е в Агенцията за борба с наркотиците. — Той седна на люлеещия се стол до Кинг и разтри коленете си. — На младини ми беше доста приятно да съм толкова едър. Бях звезда във футболния и баскетболния отбор, с приятното задължение да задирям всички момичета от агитката. Дори по някое време станах професионален играч, за да си платя колежа.

— Къде играхте?

— В „Нотр Дам“. Така и не ме включиха в основния състав, но участвах в почти всеки мач. Повече ме биваше за защитник, отколкото за нападател. Отбелязах един-единствен тъчдаун, но беше страхотен.

— Впечатляващо.

Паркс сви рамене.

— Сега, като понатрупах годинки, вече не е чак толкова приятно. Направо си е като трън в задника. Или в коленете, бедрата, раменете — изобщо в цялата анатомия.

Кинг повдигна шишето бира.

— Да ви предложа ли, ако не сте на служба?

— Не, но с удоволствие ще запаля цигара. Все някак трябва да се преборя с тоя свеж планински въздух. Не знам как го издържате.

Паркс измъкна пурета от джоба на ризата си и я запали със седефена запалка, после щракна капачето.

— Хубава къща си имате.

— Благодаря.

Кинг се вгледа внимателно в Паркс. Ако водеше следствието за смъртта на Хауард Дженингс заедно с другите си задължения, значи беше зает човек и идването му тук имаше определена цел.

— Хубава адвокатска практика, хубава къща, хубаво градче. И един симпатичен човек, който работи усърдно и се старае да помогне на общината.

— Моля ви, почвам да се изчервявам.

Паркс кимна.

— Разбира се, в тая страна разни симпатични и преуспяващи хора непрекъснато вършат убийства, тъй че не давам пет пари за това. Лично аз не си падам по симпатичните момчета. За мен са слабаци.

— Невинаги съм бил толкова симпатичен. И всъщност не е нужно много, за да си възвърна старите грубиянски навици. Вече ги усещам как се надигат.

— Това е обнадеждаващо, но не разчитайте да се разнежа.

— А и как мога да бъда симпатичен човек? Нали с моето оръжие е извършено убийство.

— Да, така е.

— Искате ли да чуете теорията ми по този повод?

Паркс погледна часовника си.

— Дадено, ако отделите секунда, за да ми донесете една бира. Чудна работа, току-що ми свърши работното време.

Кинг донесе бутилка и му я подаде. Шерифът се облегна назад, вдигна крака на парапета и отпи глътка бира между две облачета тютюнев дим.

— И тъй, теорията ви за оръжието — напомни той, гледайки към залязващото слънце.

— Носех го със себе си по време на убийството. Според вас точно с този пистолет е убит Дженингс.

— Дотук май всичко се връзва — каза Паркс. — Всъщност мога още сега да ви щракна белезниците, ако искате.

— Е, след като аз не съм убил Дженингс, изглежда съвсем ясно, че в действителност оръжието не е било у мен.

Паркс рязко го стрелна с поглед.

— Променяте ли твърдението си?

— Не. През работната седмица не използвам пистолета. Държа го в сейф. Живея сам, тъй че невинаги заключвам сейфа.

— Много глупаво.

— Повярвайте ми, след тази история ще го държа в подземно хранилище.