Част от секундата

— Да! Но не в моята смяна.

— Беше ли в хотела през онзи ден?

— Струва ми се, че вече знаеш отговора. Защо питаш?

— Приемам това за потвърждение.

— Приемай го както си искаш.

— Заедно ли прекарахте нощта?

— Задавай следващия въпрос и гледай да е добър, защото ще бъде последен.

— Добре, кой беше в асансьора, когато вратата се отвори точно преди изстрела?

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш много добре. Чух звънеца на асансьора точно преди Рамзи да стреля. Това те разсея. Асансьорите би трябвало да са спрени. Който и да е бил в асансьора, когато вратата се отвори, привлече цялото ти внимание. Затова Рамзи успя да стреля, без изобщо да го забележиш. Поразпитах в службите за това. И други хора са чули звънтенето на видеозаписа. Разпитали те. Ти си казал, че си чул някакъв звук, но не си видял нищо. Обяснил си, че може да е било повреда на асансьора. И те не настояли, защото вече разполагали с виновник. Но аз твърдо смятам, че ти гледаше нещо. Или по-точно някого.

Вместо отговор Кинг отвори вратата към задната веранда и й направи знак да си върви. Тя стана и остави чашката.

— Е, поне успях да си задам въпросите. Макар че не всички получиха отговор.

Докато минаваше покрай него, тя спря.

— Прав си, сега двамата с теб сме завинаги свързани в историята като некадърни агенти, които са се издънили. Аз не съм свикнала с това. Досега постигах върха във всичко, с което се заемах. Обзалагам се, че и ти си същият.

— Сбогом, агент Максуел. Желая ти всичко хубаво.

— Съжалявам, че първата ни среща трябваше да мине така.

— Надявам се да е и последната.

— А, и още нещо. Макар че не е отразено в официалния доклад, сигурна съм, че вече си обмислил възможността човекът в асансьора да е използван, за да те разсее, докато Рамзи вади пистолета и стреля.

Кинг мълчеше.

— Знаеш, че е интересно — каза Мишел и се загледа настрани.

— Ти май се интересуваш от много неща — грубо отсече той.

— Това място — каза тя и посочи с ръка високия таван, лъскавите греди, полирания под, всичко чисто и спретнато. — Красиво е. Съвършенокрасиво.

— Определено не си първата, която го казва.

— Да — продължи Мишел, сякаш не го бе чула. — Красиво е и би трябвало да е уютно и топло. — Тя се обърна и го погледна. — Но не е. Всъщност всичко е чисто функционално, нали? Вещите са подредени почти като за изложба — изложба, създадена от човек, който изпитва потребност да контролира всичко и като прави това, отнема душата на тази подредба или поне не влага в нея и капчица от душата си. — Обгърна раменете си с длани. — Да, много студено.

И тя извърна очи от Кинг.

— Така ми харесва — лаконично отвърна той.

Мишел рязко обърна лице към него.

— Тъй ли, Шон? Е, бас държа, че някога не ти е харесвало.

Той се загледа в дългите й крака, докато тя слизаше към кея с енергична крачка. Спусна лодката на вода и скоро се превърна в точица върху повърхността на езерото. Едва тогава Кинг затръшна вратата.

Когато на връщане мина край масата, той забеляза служебната й визитна картичка, пъхната под чашата за кафе. На гърба бе написала номерата на домашния и мобилния си телефон. Първата му мисъл беше да я изхвърли. Но не го направи. Задържа я и пак се загледа как точицата става все по-малка и по-малка, докато достигна един завой и Мишел Максуел напълно изчезна от поглед.

23

Джон Бруно лежеше на тясна кушетка и гледаше в тавана, осветен от самотна двайсет и пет ватова крушка. Лампата щеше да свети още час, след това да изгасне; после пак да се запали за десет минути и да изгасне отново; нямаше никаква система. Това бе влудяващо и унизително, целеше да прекърши духа му. И го постигаше.

Бруно бе облечен в мръсносив гащеризон и по лицето му стърчеше многодневна четина — та кой нормален тъмничар би дал бръснач на затворника си? Вместо баня трябваше да се задоволи с кърпа и кофа, които се появяваха и изчезваха, докато той спеше; на неравни интервали му подаваха храна през процепа във вратата. Той не бе видял похитителите си нито веднъж, нямаше представа къде се намира и как е попаднал тук. Когато се опита да поговори с невидимото присъствие, осигуряващо храна през процепа, не получи никакъв отговор и накрая се отказа.

Бе открил, че в храната му често са примесени опиати, които го потапяха в дълбок сън, а понякога предизвикваха халюцинации. Но ако не се хранеше, щеше да загине, затова ядеше. Нито веднъж не го пуснаха извън килията, а разходките му се ограничаваха с десет крачки в едната посока и десет обратно. Правеше лицеви опори и коремни преси върху студения под, за да поддържа силите си. Нямаше представа дали е под наблюдение, а и вече му беше все едно. В началото се мъчеше да измисли начин за бягство, но скоро стигна до извода, че е невъзможно. И като си помислеше само, че всичко започна с Милдред Мартин или по-точно с жена, която играеше нейната роля в погребалното бюро. За стотен път се прокле наум, задето не послуша съвета на Мишел Максуел. А после, като типичен егоцентрик, прокле Максуел, че не е била по-упорита, че не настоя да го придружи в онази стая.

Не знаеше откога е тук. Докато лежеше в безсъзнание, бяха му взели всички лични вещи, включително и часовника. Не можеше да проумее защо са го отвлекли. Дали беше свързано с кандидатурата за президент, или с миналото му на прокурор? Изобщо не му хрумваше, че причината може да е съвсем друга. В началото хранеше надежди за бързо спасение, но вече не можеше да се заблуждава. Хората, които го бяха отвлекли, очевидно си знаеха работата. Оставаше му само крехката надежда да стане чудо, ала с отминаването на часове и дни тя също започна да гасне. Мислеше за съпругата и децата си, за кандидат-президентската кампания и почваше да се примирява, че животът му може да свърши тук, без някога да открият тялото му. Чудеше се защо са го оставили жив.

Вече не издържаше да гледа дори мъждивата светлина и той се превъртя по корем.

Човекът от другата килия в края на коридора беше там много по-отдавна, отколкото Джон Бруно. Отчаянието в очите и провисналите му рамене подсказваха, че е загубил надежда. Да яде, да спи и по някое време да умре. Това му предлагаше мрачното бъдеще. Човекът потръпна и се загърна по-плътно с одеялото.

В друга част на голямото подземие един мъж се занимаваше с интересна дейност. За разлика от отчаяните затворници, той преливаше от енергия и надежди.

Куршум след куршум пронизваха мишена с форма на човешки силует, закачена на цели трийсет метра от него в звукоизолираната зала. Всеки изстрел улучваше безпогрешно. Несъмнено човекът бе отличен стрелец.

Той натисна един бутон и автоматичната мишена плъзна по въжето към него. Замени я с нова, натисна друг бутон и мишената отлетя към най-далечната точка на стрелбището. Човекът зареди в пистолета си нов пълнител, сложи си защитни очила и наушници, прицели се и изстреля четиринайсет куршума за по-малко от двайсет и пет секунди. Когато и тази мишена бе върната, той най-сетне се усмихна. Нито един пропуснат изстрел — „прахосан куршум“ според полицейския жаргон. Той остави оръжието и напусна стрелбището.

Следващата стая, в която влезе, беше по-малка и с много различна подредба. Лавиците, покриващи стените от тавана до пода, бяха отрупани с всевъзможни детонатори, кабели и друго оборудване, използвано от хора, решили да взривят нещо колкото се може по-ефикасно и ефективно. В средата на стаята имаше голям работен тезгях, където той седна и започна да сглобява проводници, транзистори, таймери, детонатори и пластични експлозиви в многобройни приспособления, предназначени за масово унищожение. Посвети на тази задача същото внимание и старание, което бе проявил на стрелбището.