Част от секундата

— Напротив, смятам, че аз се издъних много по-зле. Аз бях шеф на екип. Изпуснах от поглед охранявания. Никой не стреля по мен. Не ми се наложи да убивам сред адска суматоха. Вие загубихте концентрация за част от секундата. Навярно е непростимо за един агент от тайните служби, но аз провалих цялата операция от начало до край. Мисля, че по-скоро вие не бихте искали да се сравнявате с мен.

Изражението на Кинг омекна и гласът му стана по-спокоен.

— Разполагахме едва с половината от необходимия брой агенти. Донякъде по вина на правителството, отчасти и по желание на Ритър. Той не се радваше на особена популярност и всички знаеха, че няма шанс да спечели.

— Но нима Ритър не искаше да си осигури максимална безопасност?

— Той не ни вярваше — отговори простичко Кинг. — Ние бяхме представители на администрацията, вътрешни хора. А той, макар и член на Конгреса, си оставаше вън от системата. И не просто вън, а безкрайно далече — със смахнатата си платформа и онези радикални поддръжници. Та той дори си въобразяваше, че го шпионираме, честна дума. Затова ни държаха в неведение. Променяха маршрутите в последния момент, без да се посъветват с нас, и направо влудяваха Боб Скот, шефа на екипа.

— Представям си. Но това не е отразено в официалния доклад.

— Защо да го отразяват? Вече си имаха виновник.

— Но това не обяснява защо през онзи ден охраната е била разположена толкова зле.

— Изглежда, Ритър ме харесваше. Нямам представа защо. Определено не споделях политическите му възгледи. Но показвах уважение, случваше се да разменим по някоя шега и мисля, че ако изобщо е вярвал на някого от екипа, това бях аз. Затова когато бях на пост, винаги го прикривах откъм гърба. Но иначе не искаше други агенти да се навъртат около него. Беше убеден, че хората го обичат. Че никой не би поискал да му стори зло. Това фалшиво чувство за безопасност навярно идваше от времето, когато е бил проповедник. Шеф на кампанията бе Сидни Морс. Е, той имаше далеч по-трезв поглед и положението никак не му харесваше. Знаеше, че наоколо има хора, които биха гръмнали неговия човек при първа възможност. Морс искаше винаги да има поне един агент плътно до Ритър. Но останалите трябваше да бъдат разпръснати по периметъра, далече от него.

— И станаха почти безполезни, когато започна стрелбата и тълпата изпадна в паника.

— Предполагам, че сте гледали записа.

— Да. Добре, разположението на агентите не е било ваша отговорност. Но би трябвало шефът на екипа да прояви повече настойчивост.

— Боб Скот беше бивш военен, сражавал се бе във Виетнам, дори известно време бил военнопленник. Свястно момче, но ако питате мен, не умееше да си подбира противниците. По онова време си имаше лични неприятности. Жена му беше подала молба за развод около два месеца преди да убият Ритър. Скот искаше да напусне екипа и да се върне в отдела за разследване. Според мен съжаляваше, че не е останал в армията. По-добре се чувстваше в униформа, отколкото в официален костюм. Понякога дори козируваше и като типичен военен никога не казваше, да речем, „в два следобед“, а непременно „в четиринайсет часа“. Просто предпочиташе онзи живот.

— Какво стана с него?

— Напусна службите. Аз поех основния удар, но както вече знаете от собствен опит, всичко опира до шефа на охранителния екип. Той имаше прослужено време, тъй че пенсията му беше сигурна. После изгубихме връзка. Боб не беше от ония, дето редовно пращат коледни картички. — Кинг помълча и добави. — Освен това си падаше по пукотевицата.

— Любител на оръжието? Нормално за един бивш военен. В повечето правоохранителни органи има такива като него.

— Да, но при Боб излизаше от рамките на нормалното. Човекът беше жива реклама за Втората поправка.

— Той беше ли в хотела по време на инцидента?

— Да. Понякога избързваше с челната група към следващия град, но онзи път реши да остане в Боулингтън. Нямам представа защо. По-затънтено градче не бях виждал.

— Мярнах на видеозаписа Сидни Морс. Стоеше точно до Ритър.

— Винаги стоеше до него. Ритър имаше лошия навик да губи представа за времето и Морс го държеше под контрол.

— Чух, че Морс бил голяма фурия.

— Беше. Когато започна кампанията, шеф на предизборния щаб на Ритър беше някой си Дъг Денби и на практика той ръководеше всичко. Но постепенно кампанията набра скорост и на Ритър му трябваше постоянен сътрудник с богат опит. Морс отговаряше на тези условия. Цялата кампания придоби нова сила, когато се появи той. Беше дебел, неуморен, много колоритен и артистичен. Вечно дъвчеше шоколад, крещеше заповеди, обработваше журналистите и привличаше вниманието на медиите към своя човек. Май изобщо не му оставаше време за сън. След неговото идване Денби вече свиреше втора цигулка. Мисля, че дори Ритър се боеше от Морс.

— Как се погаждаха Морс и Боб Скот?

— Невинаги бяха на едно мнение, но това е нормално. Както казах, Боб преживяваше тежък развод, а Морс имаше по-малък брат — мисля, че се казваше Питър, — който се бе замесил в някакви мътни истории и това го тревожеше здравата. Тъй че имаха основа за разбирателство. Погаждаха се доста добре. Виж, Морс и Дъг Денби изобщо не се понасяха. Дъг беше човек на разсъжденията, южняк от старата школа с възгледи, които сигурно са били общоприети преди петдесетина години. Морс беше същински фойерверк, шоумен от Западното крайбрежие. Във всички телевизионни предавания привличаше вниманието на публиката към Ритър, превръщаше ги в истинско представление. И много скоро фойерверкът стана по-важен, отколкото разсъжденията, Ритър, така или иначе, нямаше да спечели, но той беше страшно славолюбив, нещо нормално за един телевизионен проповедник. До колкото повече хора стигаха лицето и името му, толкова по-добре. Струва ми се, основната стратегия беше да стреснат големите клечки — а те определено ги стреснаха благодарение на Морс — и след това да се спазарят с тях. В крайна сметка Ритър почна да върши каквото му нареди Морс.

— Денби едва ли е приел това много добре. Какво стана с него?

— Кой знае? Къде отиват бившите шефове на предизборни щабове? Пълна загадка.

— Предполагам, че сте си легнали рано, след като сте били в сутрешната смяна.

Няколко секунди Кинг я гледа мълчаливо.

— Да, след като смяната ми приключи, отидох в гимнастическата зала на хотела заедно с двама колеги, вечерях рано и после си легнах. Защо се интересувате от това, агент Максуел?

— Наричай ме Мишел, ако обичаш. Видях те по телевизията след убийството на Дженингс. След всичко, което ме сполетя, изпитах желание да науча по-подробно какво се е случило с теб. Имах чувството, че между нас има някаква връзка.

— Хубава връзка, няма що.

— Кои други агенти бяха зачислени към Ритър?

Кинг рязко вдигна очи към нея.

— Защо?

Тя го изгледа невинно.

— Ами може да познавам някои. Мога да поговоря с тях. Да разбера как са го преживели.

— Сигурен съм, че е написано в някой доклад. Иди да го потърсиш.

— Ще си спестя време, ако просто ми кажеш.

— Каква експедитивност!

— Е, добре, беше ли Джоун Дилинджър между участниците в охраняващата група?

При тези думи Кинг стана, пристъпи до прозореца и се загледа навън. Когато се обърна, лицето му беше навъсено.

— Носиш ли микрофони? Или се съблечи да ми покажеш, че не е така, или скачай в лодката и се пръждосвай от живота ми.

— Не нося микрофони. Но ще се съблека, ако наистина смяташ, че е необходимо. Или пък мога да скоча в езерото. Електрониката не понася вода — добави любезно тя.

— Какво искаш от мен?

— Бих искала да отговориш на въпроса. Беше ли включена в групата Джоун Дилинджър?